Отдавна не сънуваше мъже. Не и както преди двадесетина години. Дори и да сънуваше – не ги помнеше. Хормоните, пришпорващи раждането на деца, ѝ бяха отнети от природата след тяхното служене и тя понякога се чувстваше употребена и забравена от безпощадния биологичен ред.
Снощният сън обаче я натовари с надежди, укрепнали до сутринта; прие ги като реален знак за предстояща любов. Тази любов – най-после, надяваше се тя, щеше да бъде търпелива и състрадателна, в синхрон с вътрешното ѝ израстване.
Същата сутрин Светла смени обичайния маршрут до работа и остави колата в гаража. Цялото ѝ същество беше нащрек да не пропусне срещата. Нямаше да е закъсняла среща. Онзи ден беше навършила петдесет и пет.
Взе това решение заради годините без истинска подкрепа, и заради двата си неуспешни брака. И двата беше сключила прибързано, напук на една съдба, която никога не беше почувствала своя. След втория развод, наситена от съвместен живот, близост и целувки, Светла реши да остане сама за известно време, надявайки се тази почивка да не се проточи твърде дълго.
Не беше репетирала за самотата. Страхуваше се тя да не прерасне в депресия, а после — в празнота. Но годините в усамотение не я пречупиха. Научиха я да чува. И сега, след съня, тя отново се заслуша. Там, вътре в себе си.
Гъстите ѝ дълги коси се вееха свободно, а гланцът на устните блестеше срещу мъжките усмивки. Време беше да се довери не на онзи отгоре, а на онзи отвътре — вътрешния глас, който не я бе напуснал, когато тялото ѝ се тресеше от противоречия, измами и празни надежди. Нека му се довери. Беше го заслужил.
Тази нощ — нощта на съня — я изпълни с куража на желана жена.
Сънищата имаха странен навик да подреждат света според нуждите на сърцето. Когато я успокояваха, тя ги приемаше за знаци. Когато я тревожеха, ги отхвърляше като случайни остатъци от деня, като откъси от филм, догледан насън. И този път не направи изключение.
До сутринта илюзията беше придобила тежестта на реалност. Не вярваше безусловно в пророчески сънища, но отдавна не беше усещала подобна увереност. Нещо в нея се беше събудило и отказваше да замълчи.
Оптимизмът на съня се сля с хубавото време навън. Решението да тръгне пеша до работа ѝ се стори естествено — сякаш всяка крачка увеличаваше шансовете му да се сбъдне.
Асансьорът спря на деветия етаж пред кабинета ѝ. Светла предупреди секретарката никой да не я безпокои до десет часа, после заключи вратата — и мъжа от съня заедно с нея.
„Непременно — каза си — днес трябва да е някаква магична дата. Синхроничност. Кармичен портал. Нещо такова.“
Отвори лаптопа, за да намери потвърждение, че сънят е дошъл точно когато трябва. Написа датата в търсачката и едва смогна да прегледа доказателствата за необикновеността на деня. Същите предсказания се повтаряха от години, но този път богинята на любовта щяла да танцува със Сатурн, а небесният им съюз да отвори портата на щастието.
А готова ли беше да прекрачи през нея? Щеше ли да си позволи да я обичат този път? Щеше ли най-сетне да повярва, че любовта не е закъсняла?
Желанието и страхът се бореха с еднаква сила. Едното я теглеше към бъдещето, другото я връщаше назад. Вълнението от съня я караше да прескача напред във времето, без да забелязва как изпуска настоящия миг. Но точно несъвършенствата си харесваше най-много — те поне не се преструваха на нещо друго.
Твърде късно започна да разглежда грешките си като уроци, а не като наказания. Знаеше също колко наивно е да нарича тригодишната си отстраненост целомъдрие.
Но самотата у дома не я унищожи, както мнозина предричаха. Нито я подлуди. Подмлади я. Спестената от спорове, компромиси и дребни съревнования енергия бе напоила петдесетгодишната ѝ кожа с аромата на късна пролет.
Работата ѝ рядко оставяше място за продължителни романтични фантазии. Години наред умът ѝ беше подреждал света според закони, срокове, документи.
Снощният сън обаче отприщи въображението.
Дали да не започне да Го търси сред клиентите на кантората? Или сред гостите на някой задължителен коктейл? Не беше ли сънят знак, че е готова да обича и да бъде обичана отново? Не беше ли това онази част от нея, която толкова дълго бе чакала да се събуди?
Такива мисли я занимаваха цяла сутрин, докато отпиваше от втората си чаша черно кафе.
– Може ли да вляза? – Светла чу гласа на секретарката си, която от известно време чакаше удобен момент да я прекъсне.
– Разбира се.
– Донесох папките за седмичните дела. Ако има нещо за вписване, кажи ми до утре. Смятам да изляза в отпуск.
– За колко време?
– Още не знам. Планирам пътуване.
– До края на деня ми трябва решението ти, за да ти намеря заместник.
– Възможно е да не се върна.
– Как така?!
– Нито в кантората. Нито в страната.
– Чуваш ли се какво говориш? Как ще се справя сама в този хаос?
– И това не знам. Но знам, че най-сетне го открих. Открих го.
Двете замълчаха.
– Заради този мъж ще зарежа всичко – сама се изненада от увереността в гласа си. – Заминавам другия понеделник.
После прекоси кабинета с новата си походка и плавно затвори вратата след себе си.
Светла не можа да си спомни лицето на мъжа от съня. Отново бе бясна на мъжете — идваха и си отиваха, когато им хрумне. Току-що един от тях бе откраднал най-доверения ѝ човек, без дори да подозира. Беше прогонил сладката илюзия, която тя пазеше от сутринта, и бе оставил след себе си само раздразнение.
Пожела си да сънува романтично отново. Някой друг път. В по-подходящ ден.