Телената порта е същата, каквато я помня. В центъра на селото тя продължава да стърчи и да пази обширния двор, разпрострян насред селския площад. Встрани чернее старото огнище — живо и непокътнато.
Прилича на сън. Над двадесет години се надявах да отворя портата от мъглявия спомен. Но не дойдох дори да надзърна през нея. Защо ли чак сега?
Пет години, откакто баща ми се е споминал, а аз едвам открехвам вратата на моето неясно детство. Тясна циментова пътека ме отвежда пред варосаната къща. Не мога да повярвам, че тя е отново снежнобяла, а аз — отново упрекваща се. Промъквам се като крадец в бащиния си двор, докато обувките ми събират натежалата кал от неспиращите вече седмица дъждове. Черноземът попива, алчно се преражда. Баща ми го няма. Ще ги има трупнатото грозде и лилавите лиани. Орехът и той ухае както преди. Всичко си е същото. Само гърлото ми не побира задържаните от младостта сълзи.
Вървя към бялата къща. Дворът е прилежно изметен, а прозорците — кристално чисти. Озъртам се дали някой не ме е забелязал. Спирам, за да доловя разговор. Дървената люлка едва проскърцва под вековния орех, чиято сянка ме прегръща в натежалите от скръб минути. Зад ореха, сред гъстата трева, съзирам тясната пътечка, водеща към съседския двор, и бързам да я премина. Както и в моето детство, двата двора са съединени без плет помежду си. Тичам до сайванта на съседите и почуквам шумно по голямото стъкло. Желязната врата и тя се разтреперва. А една крехка фигурка на възрастна жена заситнява към ръждясалата ключалка. Изпитах облекчение. Две добри очи се вперват в пребледнялото ми лице. Гледахме се мълчаливо с една и съща надежда. Жената не ме позна. Не беше и възможно.
— На Колю съм дъщерята… — изрекох.
Старицата наведе глава и помълча. После вдигна ръце, за да ме прегърне. Наведох се и аз да я прегърна. Беше мъничка на ръст, а ръцете ѝ побираха дом. Понечи да си обуе гумени галоши, за да ме заведе до гроба.
Дъждът изведнъж спря и слънцето зае неговото място. Приех го за знак. Разбра, че съм тук…
— Ей сегичка ще те заведа. Не можеш го намери сама. Далече е, сложиха го накрая, на новите парцели. И много е кално, да знаеш. Обувките ти може да се похабят.
Тя се втурна към кухнята, взе една кутия с курабии и две големи свещи.
— Не можем с празни ръце да тръгнем. На такова място с празни ръце не се ходи…
Хванах я под ръка и се отправихме към края на селото.
Селото се беше променило. Къщите бяха станали по-големи и по-бели, а улиците — по-широки и прясно асфалтирани. Леля Стефана ме държеше здраво за ръката, все едно искаше да ме скрие от нахалните съселяни, които се обръщаха зад нас, мъчейки се да разберат коя съм.
Засрамена, ѝ казах:
— Не бях се прибирала в България много години. Повече от петнайсет… Виновна съм, да, няма какво да кажа. А можех да намина.
— Той много се надяваше. Все към улицата гледаше. С надежда мълчалива си умря. Ама и майка ти не биваше навремето да те ограничава. Те помежду си може и да не са се разбрали, но рожба си … Пусти му развод. Можеше да не прекъсвате контакт.
Скърбях. Само слабото жилаво рамо на леля Стефана бе моята надежда за прошка. Вървяхме дълго в този априлски следобед. Птиците радостно пееха заради края на дъжда, а слънцето напичаше, за да суши едноседмичния порой.
— Бабата ти и тя е до него. После и на нея свещ запали… — тихичко говореше баба Стефана, докато аз, приклекнала, плачех.
Ако можех да върна времето. Ако можех да не съдя и упреквам, ако можех да не си задавам въпроси кой е прав и кой не е, щях да имам спомена от топлината в едни очи и щях да бъда спокойна, че съм я познала. А сега имах само една бездушна свещ в неуверените си длани и едни дълго отлагани сълзи. Вятърът повя и угаси пламъка на пролетната свещ.