Щом гладът станеше непобедим, Деспа въртеше педалите на колелото към Горчивия кладенец. Напоследък забеляза, че водата му успокоява гладорията. Подкара бясно натам, а вятърът заусуква дългите къдрици около шията. Бушуването в свития ѝ стомах разяждаше всяка друга мисъл, появила се още в зародиш. Магията на кладенеца лекуваше безконтролното къркорене, което се качваше чак до гърдите й.
И този път плиска на воля лицето си, косите си, пи на големи глътки кладенчовата вода, изтощена, приседна на топлия чернозем.
Жителите на южното село се гордееха с минералните си извори, а и се уповаваха на тях. Предчувстваха, че каквато и болест да ги достигне, водата ще ги избави от лошия свършек.
Открай време тук идваха хора от близо и далеч. Местните трудно заспивали от шума на конски копита, докато днес пристигаха от близките села с велосипеди и леки коли. Деспа любопитно ги наблюдаваше. Взираше се нахално в очите им, оглеждаше ги, но никой не ѝ се стори гладен. Затова реши да се преструва. Нека другите я смятат за безгрижна и сита, макар изкривените ѝ от кльощавост крака да можеха да я издадат. Прикриваше ги с широки панталони, пристегнати със стария колан на покойния си дядо.
Бяха я кръстили на дядо ѝ Деян. Много го обичаше, а баба ѝ го довърши. Незабележимо за всички се свивало от хорски срам мъжкото сърце. Вехнело бавно, без шум. Но любовта не виждала пороците. И да ги беше видял, пак щеше да я вземе за жена — такава крехка, жилава и бяла.
— Ей, ти, момиче, знаеш ли чий е бил този кладенец? Местна ли си?
Деспа се стресна от гласа. Не очакваше някой да я забележи. А и не ѝ допадаха заядливи мъже. Този ѝ се стори такъв. Нахален, също като баща ѝ, чието пиянство го правеше сприхав. Ако някой от семейството успееше да заспи, той задължително го събуждаше, за да гледа ракиените му представления. Деспа искаше никога повече да не присъства на нито едно от тях, но предчувстваше, че това няма да свърши скоро.
— Мен ли питаш? — стросна му се.
— Тебе да. В училище не учите ли историята на селото? Или вече си го завършила?
— Не знам на кой е кладенецът. Защо питаш? Ако те е страх за водата, ходи в центъра на чучурите, има две големи чешми. Кметът редовно ги проверява. Какво си ме заразпитвал.
— Ей, че устато женско.
Тринайсетте години на Деспа я караха да изглежда почти пълнолетна. Беше над метър и седемдесет, с помъдрели очи и дълга коса, суха от жегата и липсата на грижи. Ходилото ѝ растеше по-бързо, отколкото семейството успяваше да събере пари за нови обувки. Затова доизносваше старите чепици на чичо си — мълчалив мъж с бозаво лице, който пиеше по-малко от брат си, но пак не бе намерил жена, готова да остане при него.
Чичо ѝ имаше умели ръце и майстореше еднакво добре както капани за мишки, така и бъчви, прославили района. Щом станеше дума за Джендовия джинс, хората се сещаха най-вече за алкохолния им апетит.
С помощта на двама братовчеди чичо ѝ построи малка пристройка до бащината къща. В нея живееше сам. В къщата останаха брат му, жена му, трите им деца и Койна. Четвъртото дете починало малко преди да навърши годинка.
Нищо у Васил не напомняше семейството му. Койна не бе оставила почти никакъв отпечатък върху него, а баща му Деян — въпреки добротата и почтеността си — също не успя да му предаде особен характер. На Васил тепърва му предстоеше да разбере, че човек рано или късно става родител на самия себе си. Но той не бързаше към тая истина.
Деспа обърна гръб на непознатия, метна се на колелото и полетя към селото, надпреварвайки се с времето и с майка си, която работеше в местното ТКЗС и привършваше работа по това време. Деспа не знаеше от коя посока ще пристигнат жените от полето. Един ден те копаеха, друг ден садяха, трети — поливаха. Напролет беряха череши, късна есен — обираха гроздето. Майка ѝ мразеше тази си работа, но не можеше да се надява на друго. Мразеше и Горчивия кладенец, който я доведе в селото. Заради ранната смърт на родителите си не успя да завърши осми клас, затова и женитбата ѝ се стори най-поносима.
През деня оставяха Деспа да се грижи за двете си по-малки сестри, които по цял ден бягаха, скачаха, въргаляха се нейде в пръстта под сянката на дърветата в двора. Постоянните им хленчове предизвикваха досада у момичето. То трябваше да измисля оправдания всеки път, щом няколкото филии хляб привършваха, както и захарта, с която поръсваха хляба. Често мажеше тънък слой мас върху хляба, но по това време на годината и тя свършваше. Масло в къщата се купуваше твърде рядко. Кокошките снасяха яйца, но за голямото семейство те все не бяха достатъчни.
Деспа затвори очи и си представи уханието на прясно изпечено месо. Помнеше го. Щом усети топлата му пара, тя уплашено отвори очи, готова да го захапе.
— Какво си се забляла? — майчиният глас я изненада.
— Кога се прибра, ма майко? — разсеяно попита.
— Не ме запяй, ами върви с мен в градината.
— Веднага ли? — учуди се момичето. — Та ти сега си идваш?
— Отивам да се преоблека. Стой тук и ме чакай! Да не вземеш да хукнеш нанякъде. Цял ден скиташ като луда из село.
Деспа познаваше само това ѝ лице — намръщено и заядливо. Не обърна внимание на думите, те всеки ден си приличаха.
Другите две момичета продължаваха да си говорят под тежката сянка на ореха, докато едното забеляза майка си.
— Мамо, мамо, гладна съм! — провикна се момиченцето.
Костеливата фигура на жената се изопна.
— Пладне е още, ма Танче, срамота. Днес на обяд нали ядохте? Две купи мляко ви оставих. Ще почакаш малко, ей сега онзи пияния ще се върне, да го видим какви ще ги донесе за вечеря.
Единият край на тънките устни се изви в ехидна усмивка, която нажежи изтощеното от кърската работа тяло. Тя побърза да влезе в още неизмазаната къща.
Трите момичета се спогледаха, заговорничейки мълчешком. Щом майка им се отдалечи на безопасно разстояние, Деспа безшумно се доближи до платнената ѝ чанта. Провря ръка и започна да опипва. Нещо я убоде и тя изохка.
— Виждам ви, виждам ви, лисици такива. Я марш на двора! Не мислете, че ще ме изиграете. Май да крадете сте се понаучили, ааа.
Но Деспа вече нищо не можеше да я спре — тя беше напипала сиренето. Костеливите ѝ пръсти потънаха в още неузрялата бучка. Отчупи единия край на тясното парче и мигом го налапа. Двете по-малки момичета я гледаха, зяпнали от очакване. Извади парчето сирене от устата си и го раздели на три. После отново зарови пръсти в чантата, за да види дали е останало още. Чу се крясък, децата се разбягаха в различни посоки:
— Пак ли ровите, гадинки мързеливи? Аз цял ден съм превита на две, за хляб барем да ви изкарам. Питате ли ме как издържам на къра, а? Питате ли ме дали ми стигат силите?! А сега и залъка ми искате да изядете, неблагодарници!
Тя често купуваше за себе си нещичко по-калорично, което да ѝ дава сили — я малко сиренце, я кашкавал, понякога парче телешки салам. По-рядко създърма.
Гладът беше направил децата наблюдателни. Те отдавна бяха разбрали какво крие майка им в чантата си, а тя — че от тях нищо не остава скрито.
Независимо че майката тичаше с пръчка към тях, Деспа разгърна отново торбата, този път отчупи още по-голямо парче, раздели го на две и го мушна в устите на малките си сестри. Трите така се разсмяха, че белите млечни трохи се разхвърчаха от гърлата им.
— Ушите ми изядохте, безсрамници. Хляб и сол ще ям утре.
— И лук — Деспа не спираше да се кикоти, скрита зад стената на къщата, превъзмогнала обичайната си тревога.
Момичето обичаше майка си, още повече когато оня, баща ѝ, я биеше. Тогава дългото тяло на Деспа скриваше майчиното, докато псувните и юмруците не престанеха да прехвърчат във въздуха. Макар че Стоян прекарваше поне десет часа в дърводелския цех (близо до кметството), той всяка вечер намираше сили да пие, оставайки буден повече, отколкото можеха да предположат. Деспа не заспиваше, преди баща ѝ да се е проснал по очи, хъркайки зловещо. Той рядко стигаше до леглото, все по-често осъмваше пред печката, в която догаряха оскъдните дърва; там, върху пъстрия китеник, пазещ го да не се разболее. В противен случай щеше да си остане у дома, където да пие вино безпаметно вместо медицински илачи, за каквито и без друго нямаше пари.
В такива моменти Койна хукваше да брани сина си, плачейки като на умряло. Обвиняваше най-много мъртвите, сетне се оплакваше от живите, най-накрая изтъкваше всичките си достойнства на наказана майка и хлопваше шумно вратата на стаята си.
Много имена имаше Койна. Съседите я наричаха Чашката. Деспа я кръсти Баба Марта заради зачервените бузи. Мъжът ѝ пък я оприличавал с котка.
Още от младини Койна умеела безшумно да се плъзга край бъчвите в тъмното. Вадела дървената канелка, после я скривала в старата кошница за яйца. Често задрямвала до бурето под навеса. Очите ѝ светвали още щом зърнела виното с малиновия му загар. То правело живота ѝ по-поносим и бързо преминаващ.
Само с едно нивга не се примирила — че Стоян от нея се научил как да отсъства от живота. И него го понесло опиянението. На сутринта не помнел къде е бил и какво е говорил.
Когато ставало напечено — парите свършвали, децата потъвали от срам, комшиите се присмивали — тогава майка и син имали обща цел: смъртта. Но смъртта взела бай Диян. Рано го взела. Преди да пораснат децата, преди да оженят брата, преди да изтрезнее Койна.
Деспа обичаше да става рано, по-рано от майка си, веднага щом се събудеше кучето. Тази сутрин стана и отвори още по-широко прозореца, затвори очи, вдиша шумно стъкления утринен въздух с мирис на бор и босилек. Разпъна устни в усмивка, лъснаха ѝ големите здрави зъби; нахлузи широкия тъмнозелен панталон; метна одеялото върху леглото, пооправи го на две на три и хукна боса по стълбите. Докато в къщата все още всички спяха, тя полетя с колелото към Горчивия кладенец, преди гладът да се е събудил напълно.