От „Селски разкази“
Издигаш се по кулата на времето и единствено от панорамната ѝ тераса можеш да оцениш пейзажа в нозете си — да обхванеш цялата местност на живота си, чиито дребни детайли си позабравил, макар някога да си се клел, че ще помниш вечно. Защото някои мигове не пускаме никога — толкова са ни свидни.
В началото на всяка ваканция тръгвах за селото на моите баба и дядо. Трябва да призная, че решението беше на родителите ми и не подлежеше на обсъждане. Не помагаха нито цупенето, нито лошото настроение.
Така моето селско лято започваше с неохота и неизменно завършваше със сълзи. Не защото трябваше отново да тръгна на училище, а защото идилията на последните месеци свършваше, безгрижният летен живот си отиваше тъй бързо и по график.
В началото на лятото не исках да тръгвам за село, а в края му не исках да се връщам в града.
И така, до последните години в гимназията се излежавах в хладната спалня на втория етаж, редях се пред селската фурна за хляб, дебелеех от вкусната храна, карах непрекъснато колело и все намирах с какво да запълня деня. Отдавах се на едно безкрайно лятно тържество.
Днес тягата към живота на село кара мнозина млади хора да изоставят кариерите си и победоносно да рекламират спокойното си всекидневие в социалните мрежи. Аз пък със самодоволна мъдрост отбелязвам, че моето селско битие отдавна е заело почетно място сред житейските ми приключения.
Онова незабравимо лято, за чиито привечери искам да разкажа, е от онези преживявания, за които си спокоен, че ги имаш завинаги. Именно то провокира желанието ми да се науча да шия сама, за да сменям дрехите си в несвяст без това да утежнява семейния ни бюджет.
Привечерите на село са най-хубавото, което може да ти се случи. Слънцето залязва, животните си почиват, стомахът ти е пълен. Седиш кротко на пейката пред къщата и гледаш в притихналия безкрай. Усещаш присъствието на всичко — живо и неживо — и това те успокоява.
В една такава топла вечер седяхме на пейката пред дома на баба Пена – аз и моите две приятелки от училище. Смеехме се и одумвахме минувачите. За нас, децата, тя беше баба, макар едва ли да бе чак толкова възрастна. Баба Пена бе голяма веселячка — най-усмихнатата жена в махалата. Усмивката караше очите ѝ да танцуват, а пълното ѝ, червендалесто лице лъщеше. Така съм я запомнила. Любов имаше навсякъде около нея. Споделяше я с нас, със съпруга си, с трите си деца и петимата внуци.
Къщата на баба Пена беше до самия път, спретната до немай-къде, опасана с широки циментови пътеки. Пред нея шосето се извиваше, асфалтирано, гладко и широко за онези години. По него фучаха не само местните автомобили, но и коли от съседни села и градове, та дори и с чужди номера. Пътят водеше към южната граница на страната, а от двете му страни се виеха широки нови тротоари.
По това време много младежи се отправяха към центъра на селото, където в няколкото заведения се заседяваха до късно. Мнозина пристигаха от големите градове на страната, за да прекарат летните месеци при своите близки.
Внучката на баба Въла беше станала столичанка и появата ѝ не закъсня. Откакто семейството се премести в София, Моника се беше превърнала в красавица. Беше с около пет години по-голяма от нас — висока, стройна, с маниери. Говореше със столичен акцент и ние, децата, се чудехме как е възможна такава бърза промяна. Истината е, че всички ѝ се възхищавахме.
Когато фигурата ѝ се появеше под уличното осветление, мълчахме. Бавно извъртахме глави отляво надясно, докато тя се отдалечаваше. Моника и тази вечер ни поздрави сдържано и с бавни, отмерени крачки продължи към барчето в центъра на селото, където, както предполагахме, момчетата я очакваха с нетърпение.
С фигура на манекенка тя носеше най-чудния сукман, който някога съм си пожелавала — от лека памучна материя, с широки презрамки, започващи от талията, син на бели точки и втален до ханша. Изгарях от желание да имам същия.
Баба Пена, усетила копнежа ми по елегантната столична премяна, вметна небрежно:
– Какво хубаво лятно сукманче! Нищо работа – една платка, малко наборче и готово. Кажете на бабите си утре да купят по едно парче плат и за два дни ще ви ги ушия.
Скочих от пейката, обзета от странна смесица от възхищение, завист и неистово желание да го имам на всяка цена. Това чувство не ме напусна.
По онова време в нашето село имаше голям двуетажен магазин – от онези, които побираха всичко. На първия етаж се продаваха домашни потреби, гумени обувки и железария, а на втория – оскъден избор от дрехи, десетина топа плат, прежди и конци, практични обуща, както и няколко чифта по-елегантни обувки. Магазинът имаше свой собствен мирис, който се е запечатал трайно в съзнанието ми и до днес – смесица от застояли дрехи, влага и гума.
Настоях още на следващия ден да посетим магазина и да изберем плат. Баба се съгласи. Уговорихме се да я чакам след работа. Щяхме да търсим плат, точно като оригинала. Не исках бъдещият ми сукман да се различава. Столичната мода трябваше да влезе подобаващо и в нашето село.
Същото лято баба Пена се превърна в нашата доверена шивачка и вярна застъпничка пред бабите ни.
– Дай на детето някой лев за едно парче плат – казваше им с усмивка. – Закъде ги кътате тези пари? Няма цял живот само да събирате. Нека децата да са щастливи!
Всяка вечер, до края на лятото, Моника се появяваше с нещо ново и модерно. А баба Пена, махайки с ръка, казваше: „Нищо работа!“ – и още на другия ден правеше кройката. В ония години малката ѝ дъщеря пътуваше много по света и при завръщанията си ни показваше снимки на модели от витрините на някой далечен бутик. Баба Пена не се спираше пред нищо. Само след няколко дни вече имахме новия модел и гордо се разхождахме по краткия сенчест път към селската фурна с клоширани поли от пран американ — модели от витрина в Париж.
През онова лято, когато бях на тринайсет, скромният ми момичешки гардероб се преобрази. Напълни се с модерни поли и сукмани, елечета и потници. Всяка нова дреха бе малка победа. Бях най-щастливото момиче на света.
Смехът на баба Пена и радостта, с която живееше, заразиха всички ни. Щастието не ни подмина. То се настани тихо в летните привечери, в мириса на плат и асфалт, в увереността, че някои лета остават завинаги.