Щом гладът станеше непобедим, Деспа въртеше педалите на колелото към Горчивия кладенец. Напоследък забеляза, че лечебната му вода успокоява гладорията. Подкара бясно натам, вятърът заусуква дългите къдрици около шията, а бушуването в свития ѝ стомах разяждаше всяка друга мисъл, появила се още в зародиш. Магията на кладенеца лекуваше безконтролното движение на стомашните сокове, чието ехо Деспа усещаше в пазвата си.
И този път плиска на воля лицето си, косите си, пи на големи глътки кладенчовата вода, изтощена приседна на топлия чернозем. Сита и препълнена.
Жителите на южното село се гордееха с минералните си извори, а и се уповаваха на тях. Предчувстваха, че каквато и болест да ги достигне, водата ще ги избави от лошия свършек.
Открай време тук идваха хора от близо и далеч. Нявга местните трудно заспивали от шума на конски копита, докато днес пристигаха от близките села с велосипеди и леки коли. Деспа любопитно ги наблюдаваше. Взираше се нахално в очите им, оглеждаше осанките им, но никой не ѝ се стори гладен. Заради тази си констатация реши да се преструва. Нека другите я смятат за безгрижна и сита, макар изкривените ѝ от кльощавост дълги крака да можеха да я издадат. Прикриваше ги с широки панталони, пристегнати със стария колан на покойния си дядо.
Бяха я кръстили на дядо й Деян. Много го обичаше, а баба й го довърши. Незабележимо за всички се свивало от хорски срам мъжкото сърце; вехнело от непримирение. Но любовта не виждала пороците. И да ги беше видял, пак щеше да я вземе за жена, такава крехка, жилава и бяла.
— Ей, ти, момиче, знаеш ли чий е бил този кладенец? Местна ли си?
Деспа се стресна от гласа. Не очакваше някой да я забележи. А и не ѝ допадаха заядливи мъже. Този ѝ се стори такъв. И нахален. Също като баща ѝ, чието пиянство го правеше сприхав; ако някой от семейството беше успял да заспи — задължително го събуждаше, за да гледа ракиените му представления. Деспа искаше никога повече да не присъства на нито едно от тях, но предчувстваше, че желанието ѝ няма да се сбъдне скоро.
— Мен ли питаш? — стросна му се.
— Тебе да. В училище не учите ли историята на селото? Или ти вече го завърши?
— Не знам на кой е кладенецът. Защо питаш? Ако те е страх за водата, ходи в центъра на чучурите, има две големи чешми. Кметът редовно ги проверява. Какво си ме заразпитвал.
— Ей, че устато женско.
Тринадесетте години на Деспа я караха да изглежда наближаваща осемнадесет — над метър и седемдесет, помъдрели очи, дълга коса, суха от липса на грижи и от жегата; ходилото ѝ растеше много по-бързо от възможността да ѝ купят каквито и да е нови обувки. Затова момичето износваше старите чепици на чичо си, който въпреки далеч по-малката склонност към алкохола и въпреки миловидното си бозаво изражение не бе открил жена, готова да му стане спътница.
Чичо ѝ имаше умели ръце и майстореше еднакво добре както капани за мишки, така и бъчви, които прославяха района. Споменеше ли обаче, че е от Джендовия джинс, хората само за едно се сещаха — за алкохолния им апетит. Майсторските му умения не се ограничаваха единствено до дървото; той лека-полека, с помощта на двама свои братовчеди, построи малката пристройка, долепена до бащината къща, в която бе останал да живее брат му със семейството си, състоящо се от съпруга и три деца (четвъртото починало малко преди да изпълни първата си годинка); с тях живееше и Койна.
Нищо не потвърждаваше сивия му безличен характер да е поща от предците. От една страна Койна не бе оставила кой знае колко отпечатък върху него, но пък от друга страна и баща му Диян, въпреки безкрайната си доброта и почтеност, не му ги бе завещал. На Васил му предстоеше бавно и несигурно да достигне до прозрението, че всеки човек рано или късно става родител на себе си. Но Васил не бързаше да разбере тая истина. Въпреки че душата му разполагаше с една особена чувствителност, тя обитаваше ограничено пространство и като че ли не предполагаше съществуването на необятността.
Деспа обърна гръб на непознатия, метна се на колелото и препусна към селото, надпреварвайки се с времето и с майка си, която работеше в местното ТКЗС и привършваше работа по това време. Деспа не знаеше от коя посока ще пристигнат жените от полето. Един ден те копаеха, друг ден садяха, трети — поливаха. Напролет беряха череши, късна есен — праскови. Майка ѝ мразеше тази си работа, но не можеше да се надява на друго. Мразеше и Горчивия кладенец, който я доведе в селото. Заради ранната смърт на родителите си не успя да завърши осми клас, затова и женитбата ѝ се стори най-поносима.
През деня оставяха Деспа да се грижи за двете си по-малки сестри, които по цял ден бягаха, скачаха, въргаляха се нейде в пръстта под сянката на дърветата в двора. Постоянните им хленчове предизвикваха досада у момичето. То трябваше да измисля оправдания всеки път, щом няколкото филии хляб привършваха, както и захарта, с която поръсваха хляба. Често мажеше тънък слой мас върху хляба, но по това време на годината и тя свършваше. Масло в къщата се купуваше твърде рядко. Кокошките снасяха яйца, но за голямото семейство те все не бяха достатъчни.
Деспа затвори очи и си представи уханието на прясно изпечено месо. Боже, не беше го забравила. Сетивата ѝ възстановиха до такова съвършенство крехкостта и топлата му пара, че тя уплашено ги отвори, готова да го захапе.
— Какво си се забляла? — майчиният глас я изненада.
— Кога се прибра, ма майко? — разсеяно попита.
— Не ме запяй, ами върви с мен в градината.
— Веднага ли? — учуди се момичето. — Та ти сега си идваш?
— Отивам да се преоблека. Стой тук и ме чакай! Да не вземеш да хукнеш нанякъде. Цял ден скиташ като луда из село.
Деспа познаваше само това ѝ лице — намръщено и заядливо. Не обърна внимание на думите, те всеки ден си приличаха.
Другите две момичета продължаваха да си говорят под тежката сянка на ореха, докато едното забеляза майка си.
— Мамо, мамо, гладна съм! — провикна се момиченцето.
Костеливата фигура на жената се изопна.
— Пладне е още, ма Танче, срамота. Днес на обяд нали ядохте? Две купи мляко ви оставих. Ще почакаш малко, ей сега онзи пияния ще се върне, да го видим какви ще ги донесе за вечеря.
Единият крайчец на тънките устни се изви в ехидна усмивка, която вля нови сили в изтощеното от кърската работа тяло. Тя побърза да влезе в още неизмазаната къща.
Трите момичета се спогледаха, заговорничейки мълчешком. Щом майка им се отдалечи на безопасно разстояние, Деспа безшумно се доближи до платнената ѝ чанта. Провря ръка и заопипва. Нещо я убоде и тя изохка.
— Виждам ви, виждам ви, лисици такива. Я марш на двора! Не мислете, че ще ме изиграете. Май да крадете сте се понаучили, ааа.
Но Деспа вече нищо не можеше да я спре — тя беше напипала сиренето. Костеливите ѝ пръсти потънаха в още неузрялата бучка. Отчупи единия край на тясното парче, извади пръстите от чантата и мигом го налапа. Двете по-малки момичета я гледаха, зяпнали от очакване. Тя на момента се опомни, извади парчето сирене от устата си и го раздели на три. После отново протегна пръсти дълбоко в чантата, за да види дали е останало още. Знаеше, че майка ѝ ще я нашамари, но отново рискува; чу се крясък, децата се разбягаха в различни посоки:
— Пак ли ровите, гадинки мързеливи? Аз цял ден съм превита на две, за хляб барем да ви изкарам. Питате ли ме как издържам на къра, а? Питате ли ме дали ми стигат силите?! А сега и залъка ми искате да изядете, неблагодарници!
Тя често купуваше за себе си нещичко по-калорично, което да ѝ дава сили — я малко сиренце, я кашкавал, понякога парче телешки салам. По-рядко създърма.
Детското любопитство обаче, подстрекавано от натиска на хроничния глад, превърна децата в преследвачи. Те бяха разкрили тайната на майка си. А и тя научи тяхната. Вече всичко ѝ бе отнето.
Независимо че майката тичаше с пръчка към тях, Деспа разгърна отново торбата, този път отчупи още по-голямо парче, раздели го на две и го мушна в устите на малките си сестри. Трите така се разсмяха, че белите млечни трохи се разхвърчаха от гърлата им.
— Ушите ми изядохте, безсрамници. Хляб и сол ще ям утре.
— И лук — Деспа не спираше да се кикоти, скрита зад стената на къщата, превъзмогнала обичайната си тревога.
Момичето обичаше майка си, още повече когато оня, баща ѝ, я биеше. Тогава дългото тяло на Деспа скриваше майчиното, докато псувните и юмруците не престанеха да прехвърчат във въздуха. Макар че Стоян прекарваше поне десет часа в дърводелския цех (близо до кметството), той всяка вечер намираше сили да пие, да пее в редки случаи и да остава буден повече, отколкото можеха да предположат. Деспа не заспиваше, преди баща ѝ да се е проснал по очи, хъркайки зловещо. Той рядко стигаше до леглото, все по-често осъмваше пред печката в която догаряха оскъдните дърва; там, върху пъстрия китеник. Дебелата постеля го пазеше да не се разболее. В противен случай щеше да си остане у дома, където да пие вино безпаметно вместо медицински илачи, за каквито и без друго нямаше пари.
В такива моменти Койна хукваше да брани сина си, плачейки като на умряло. Обвиняваше най-много мъртвите, сетне се оплакваше от живите, най-накрая изтъкваше всичките си достойнства на наказана майка и хлопваше шумно вратата на стаята си.
Много имена имаше Койна. Съседите я наричаха Чашката. Деспа я кръсти Баба Марта (заради зачервените ѝ бузи). Мъжът ѝ я оприличил с котка. Подобно на призрак се плъзгала Койна още от младини, сред тъмнината, умело край бъчвите; вадела и слагала дървената канелка, след което я скривала в една стара кошница за яйца. Под предлог, че я свива корема, хуквала към потъналата в мрак мизерна тоалетна на двора, а в действителност задрямвала до бурето с вино под навеса. От млада ѝ светвали очите, щом зърнела бистрата течност с малинов загар. Унесът на домашния еликсир правел живота ѝ поносимо пъстър и бързо преминаващ. Виното я дарявало с привилегията да виси над селските къщи, да се надсмива над свекървена злоба. Само с едно нивга не се примирила — че Стоян от нея се научил как да отсъства от живота. И него го понесло опиянението, разнасяло го по земи, за които той не се сещал впоследствие, а и не предполагал за тяхното съществуване.
Когато ставало напечено — парите свършвали, децата потъвали от срам, комшиите се присмивали — тогава майка и син имали обща цел: смъртта. С нея плашели околните. Но смъртта взела бай Диян. Рано го взела. Преди да пораснат децата, преди да оженят брата, преди да изтрезнее Койна.
Деспа обичаше да става рано, по-рано от майка си, веднага щом се събудеше кучето. Тази сутрин стана и отвори още по-широко прозореца, затвори очи, вдиша шумно стъкления утринен въздух, парфюмиран с бор и босилек. Разпъна устни в усмивка, лъснаха ѝ големите здрави зъби; нахлузи широкия тъмнозелен панталон; метна одеялото върху леглото, пооправи го на две на три и хукна боса по стълбите. Докато в къщата все още всички спяха, тя полетя с колелото към Горчивия кладенец, който измиваше по необикновен начин живота.