От „Селски разкази“
Издигаш се по кулата на времето и единствено от панорамната ѝ тераса можеш да оцениш пейзажа в нозете си – да обхванеш цялата местност на живота си, чиито дребни детайли си позабравил, а някога си се кълнял да помниш вечно заради привилегията на онези мигове, които не пускаме, защото са така свидни.
В началото на всяка ваканция тръгвах за селото на моите баба и дядо. Трябва да призная, че решението да замина беше на родителите ми и не подлежеше на обсъждане. Не помагаха цупенето и демонстрирането на лошо настроение. Така моето селско лято започваше с неохота и неизменно завършваше с много сълзи. Сълзи, защото трябваше да се върна в града и отново да тръгна на училище. Но не училището беше причината. Не исках идилията от последните месеци да свършва – опиянението от безгрижния, наситен с емоции летен живот да си отиде тъй бързо и по график. С две думи – в началото на лятото не желаех да тръгвам за село, а в края му не исках да се връщам в града.
И така, до последните години в гимназията аз се излежавах в хладната спалня на втория етаж, редях се пред селската фурна за хляб, дебелеех от вкусната храна, карах непрекъснато колело и правех още куп интересни неща. Отдавах се на безкрайно тържество.
Днес тягата към живота на село саботира кариерите на младите и знаещите, а мнозина от тях се отдават на спокойствието победоносно, рекламирайки всекидневието си в социалните мрежи. Аз пък със самодоволна мъдрост отбелязвам, че моето селско битие отдавна е заело почетно място в житейските ми приключения.
Онова незабравимо лято, за чиито привечери искам да разкажа, е от онези преживявания, за които си спокоен, че ги имаш завинаги. Именно то провокира желанието ми най-после да се науча да шия сама, за да мога да сменям дрехите си в несвяст, когато и колкото често поискам, без това да утежнява семейния ни бюджет.
Привечерите на село са най-хубавото, което може да ти се случи в тихите селски райони. Слънцето залязва, животните си почиват, стомахът ти е пълен. Седиш кротко на пейката пред къщата и наблюдаваш, вторачен в идиличния безкрай. Усещаш присъствието на всичко – живо и неживо – и това те успокоява.
В една такава топла вечер седяхме на пейката пред дома на баба Пена – аз и моите две приятелки от училище. Смеехме се, веселяхме се и одумвахме минувачите. За нас, децата, тя беше баба, макар че според днешните стандарти едва ли би заслужила това прозвище. Баба Пена бе голяма веселячка – най-усмихнатата жена в махалата. Усмивката караше очите ѝ да танцуват, а пълното ѝ, червендалесто лице лъщеше. Така съм я запомнила. Любовта присъстваше навсякъде около нея. Споделяше я с нас, със съпруга си, с трите си деца и петимата внуци.
Къщата на баба Пена беше до самия път – спретната до немай-къде, опасана с широки циментови пътеки. Пред нея шосето се извиваше – асфалтирано, прекрасно за онези години. По него фучаха не само местните автомобили, но и коли от съседни села и градове, та дори и държави. Пътят водеше към южната граница на страната, а от двете му страни се виеха нови и широки тротоари.
По това време на деня много младежи се отправяха към центъра на селото, където в няколкото заведения оставаха до късно. Мнозина от тях пристигаха от големите градове на страната, за да прекарат летните месеци при своите близки.
Внучката на баба Въла беше станала столичанка и появата ѝ не закъсня. Откакто семейството се премести в София, Моника се беше превърнала в красавица. Бе с около пет години по-голяма от нас – висока, стройна, с маниери. Говореше със столичен акцент и ние, децата, се чудехме как е възможна такава бърза промяна. Истината е, че всички ѝ се възхищавахме.
Когато фигурата ѝ се открояваше на фона на уличното осветление, мълчахме. Бавно извъртахме главите си отляво надясно, докато тя се отдалечаваше. Моника и тази вечер ни поздрави сдържано и с бавни, отмерени крачки продължи към барчето в центъра на селото, където, както предполагахме, момчетата я очакваха с нетърпение.
С фигура на манекенка тя беше облечена в най-чудния сукман, който някога съм си пожелавала – от лека памучна материя, с широки презрамки, започващи от талията; син на бели точки; втален до ханша. Изгарях от желание да имам същия.
Баба Пена, усетила копнежа ми по елегантната столична премяна, вметна небрежно:
– Какво хубаво лятно сукманче! Нищо работа – една платка, малко наборче и готово. Кажете на бабите си утре да купят по едно парче плат и за два дни ще ви ги ушия.
Скочих от пейката, обзета от странна смесица от възхищение, завист и неистово желание да го имам на всяка цена. Това чувство не ме напусна.
По онова време в нашето село имаше голям двуетажен магазин – от онези, които побираха всичко. На първия етаж се продаваха домашни потреби, гумени обувки и железария, а на втория – неголям избор от дрехи, десетина топа плат, прежди и конци, практични обуща, както и няколко чифта по-елегантни. Магазинът имаше свой собствен мирис, който се е запечатал трайно в съзнанието ми и до днес – смесица от застояли дрехи, влага и гума.
Настоях още на следващия ден да посетим магазина и да изберем плат. Баба се съгласи. Уговорихме се да я чакам след работа. Щяхме да търсим плат, който да съвпада напълно с оригинала. Не исках моят бъдещ сукман да се различава. Столичната мода трябваше да бъде пренесена подобаващо в нашето оживено село, чиито жители по нищо не отстъпваха на тези в столицата.
Същото лято баба Пена се превърна в нашата доверена шивачка и ревностна застъпничка пред бабите ни.
– Дай на детето някой лев за едно парче плат – казваше им с усмивка. – Закъде ги кътате тези пари? Няма цял живот само да събирате. Нека децата да са щастливи!
Всяка вечер, до края на лятото, Моника се появяваше с нещо ново и, разбира се, модерно. А баба Пена, махайки с ръка, казваше: „Нищо работа!“ – и още на другия ден правеше кройката. В ония години малката ѝ дъщеря пътуваше много по света и при завръщанията си ни показваше снимки на модели от витрините на някой далечен бутик. Баба Пена не се спираше пред нищо – за няколко дни вече имахме новия модел и гордо се разхождахме по краткия сенчест път до селската фурна с клоширана пола от пран американ – модел от витрина в Париж.
През летните месеци на моята тринадесетгодишнина оскъдният ми юношески гардероб се преобрази. Напълни се с модерни поли и сукмани, елечета и потници. Всяка нова дреха бе малка победа. Бях най-щастливото момиче на света.
Смехът на баба Пена и нейният – както днес обичат да казват – позитивизъм заразиха всички ни. Щастието не ни подмина. То се настани тихо в летните привечери, в мириса на плат и асфалт, в увереността, че някои лета остават завинаги.