Минаха петнадесет години, откакто майка ѝ се прибра в родината. Напусна Сицилия. Морето там ѝ се видя по-солено, кафето по-силно, мъжете по-истински. Същите тези мъже обичаха, мразеха, вярваха до край. Не помогнаха нито тракийските ѝ корени, нито любовта на мъжа ѝ, нито красотата на острова. Грабнала детето си и заминала.
Бащата на Изабела ги последвал. Хвърлил в куфара някоѝ чорап, паспорта, снимката на майка си, телефонните номера на приятели, малко пари и хукнал след тях. Живял два месеца на хотел в покрайнините на градчето. Жена му се скрила. Не искала да го вижда. Възнамерявала да започне на чисто.
Далечната Сицилия я уморила. Не можела така повече. Непоносимата жега била навсякъде — в чаршафите, в тесните стаи, пред прашните прагове, в свекървите, в синовете им. Там съществувал един съюз — между топлината и гордостта, заради който Господ отделил земите и ги сторил на остров.
Заточил се бащата на Изабела на този остров. Върнал се в дома си — солените камъни, горещината и дързостта го довършили.
От два дни си беше у дома. Така каза леля ѝ Виола. Но Изабела на много места се чувстваше като у дома си. А и тя свикна с много места.
— Ех, да беше жив баща ти, щеше да каже, че съжалява, задето ви остави да си тръгнете. Сигурна съм, че и майка ти го мисли, поне от време на време. Нали? Да беше жив, горкият…
— Моля те, лельо. Не сега. Нека хапнем от твоите parmigiana di melanzane. Хайде. А след това ще ми направиш от хубавото кафе.
— Разбира се, че ще ти направя, дъще, може ли… Баща ти и тоѝ го обичаше. Купуваше от най-ароматното. В салона от сутринта ухаеше на zibbibo и рожков.
Изабела се връщаше в Сицилия всяка година. Понякога за малко, друг път оставаше по-дълго, но никога за повече от няколко седмици. Този път щеше да е различно. Прие да остане. Прие да бъде дъщерята, след като бащата вече го нямаше.
Нима животът тук, сред високите баири и прашните пътища, далеч от плажовете и туристите, не беше за предпочитане? — мислеше тя. Искаше отново да подпира с шепата си налятото от захар и слънце грозде, но този път да го наблюдава как набъбва от първия си ден. Искаше да зарадва дедите си, осмелили се да ѝ поверят своето.
Реши да възстанови позабравени спомени за пътеките, обрасли с мълчаливи кактуси, краѝ които жуженето на насекомите караше опустелите полета да изглеждат пренаселени. Там липсата на хора държеше въздуха гъст и неподвижен. Дишаше се трудно, сякаш самата планина се пазеше от чуждите хора. Бела щеше да се сприятели и с нея.
Странно. Двете ѝ родини много си приличаха. Особено хората. Все едно бяха от едно семейство — еднакво горди, еднакво любопитни към чуждия живот, еднакво способни да пазят обидата с години. Хубави като млади, чаровно остаряваха.
Спомняше си смътно как светеше вечер Ганжи — като голямо око в тъмното. Помнеше църквата, краѝ която минаваха с баща ѝ на път за плажа. Не бяха много нещата, които бе запомнила добре.
Но планините не беше забравила. Над тях висеше лепкава мъгла, а под нея живота на местните оставаше непокътнат.
Баща ѝ я заведе да види вулкана. Тогава Бела плака през целия път обратно. Беше сигурна, че огромната паст се храни с хора, за да има какво да изплюва.
Сега отново мислеше да отиде в Parco delle Madonie. Леля ѝ Виола щеше да я придружи.
Тя беше единствената ѝ близка роднина, останала на острова. Неомъжена и бездетна, Виола отдавна бе преминала седемдесетте. Обичаше племенника си повече от всичко и когато тоѝ доведе чужденка за жена, се уплаши. Родителите му бяха завещали земята на единствения си син, ала островът не търпеше хора, които го напускат. Сурови и сицилиански оставаха обещанията в това семейство. Ако тоѝ си тръгнеше, последната дума имаше Виола. Всичко се променило, щом Бела и майка ѝ заминали. Съпругът ги последвал, готов да наруши обещанието си и да зареже земите. Любовта поставил над всичко — както би направил всеки сицилианец.
Но любовта го върнала обратно у дома. Сам.
Колкото и да се опитвала Виола да съживи своето момче, то се предало. Последната прегръдка получило от болестта.
. Още на шестнадесет Виола напуснала острова и неговите закостенели предразсъдъци. Родителите ѝ я изпратили във Франция да се изучи, ала тя решила да остане. Да работи там. Но и нея нявга бе върнала болестта.
Планинският въздух и самотата я оставили жива, достатъчно дълго, за да поеме ранчото след смъртта на баща си. Загорялата ѝ кожа криеше болнавите оттенъци, а мирисът на сол я бронзираше. Прашните хълмове укрепиха слабоватите ѝ нозе и тя се превърна в красива дъщеря на Етна, чиито звуци можеха да дирижират едниствено островитянската душа.
— Откакто се помня, радостта ме е изпълвала до краен предел само няколко пъти.
Виола приседна отново до своето момиче. Сложи дланта си върху нейната и я стисна.
Погледът ѝ се впи в златистата до оранжево земя.
Двете жени седяха под старата щърба маслина. Умореното дърво не им пазеше сянка, но бе останало верен другар на стопанката.
Оправи крайчеца на ленената покривка, намести потъмнелите прибори и продължи:
— Погледни яловата земя отсреща, дъще.
Двете извърнаха глави към склоновете. Камънакът бе затиснал и малкото останала зеленина.
— Виж само какъв цвят. Хиляди години слънцето е сушило тая земя и тя е хубавеела. Душа ли е, сърце ли е, животец ли е — не знам. Ама туѝ вътре в мен скача щом съм наоколо, припка, радва се, ей… не можеш да го удържиш.
Виола скочи на крака. Широкото ѝ чело се изпъна, а смолистите, все така гъсти вежди се извиха над влажните очи като две царски корони. Дългата ѝ коса падаше върху стройните плещи, превръщайки я в съвременната Ибла.
— Отивам за виното, детето ми. Ти помни докъде бяхме стигнали.
И се завтече към къщата.
Черната памучна рокля се удряше в прасците ѝ, жилави и слаби. Цветът на роклята я подмладяваше.
— Виж какво вино. Само местните знаят тайната му. Я да видим сега ще ти хареса ли.
Разля по малко от смарагдово-черната течност в двете чаши. Остана права, разтвори ръце и тържествено вдигна глава:
— Наздраве, южно момиче! Такива моменти, да знаеш, са специални.
Виола взе чашата и я завъртя бавно срещу слънцето. Огнената течност проблесна по пръстите ѝ. Ароматът се разнесе във въздуха.
Жената се наведе, докосна pane cunzato-то, отчупи парче и го остави да се разтопи в устата ѝ. После затвори очи. Тялото ѝ танцуваше. Звуците идваха изпод ходилата.
Наоколо ухаеше на цитруси, вино, маслини, кафе и нагорещена пръст.
— Лельо Виола, ти каза, че радостта те е изпълвала само няколко пъти. Толкова ли рядко се случва човек да бъде истински щастлив, а…
— Миличка моя, много мигове са хубави. Даже превъзходни. И никак не са кратки. Но тук — тя удари с юмрук гърдите си — не се лъже лесно. Пространството вътре е необятно. Тръгнеш ли да го пълниш с хубости, и сто живота няма да ти стигнат.
Замълча за миг. Някъде из баира издрънча хлопка. Тя продължи — Изневиделица животът те сюрпризира. Бам. И ти дава нещо такова, дето цялото ти същество се изопва за да не го изпусне. Разпъваш се, момиче, ставаш грамадна. Главата ти ще пробие небето, пръстите ти се впиват в нощта, звездите полепват по ноктите ти. И всичко това е от хубаво. Тогава разбираш коѝ си, виждаш се целия. Живееш истински. Има и други радости, много са. Ама при тях нещо вътре в човека все се дърпа, не смее да се отпусне, та да се разпростре. И да знаеш, детето ми — хората не се разболяват от лоши мисли. Разболяват се и умират, задето не пускат душата си да расте…
— Наздраве, лельо, за нас, за срещата! — Бела вдигна високо чашата си.
— Наздраве, момичето ми. Добре си ми дошла. Наздраве за туѝ вътре в нас, задето прави живота да е толкова истински… А ти, ако решиш да поостанеш, ех, колко щастлива ще ме направиш.
— Може и да поостана, лельо…не се тревожи.
— Няма с кого дума да разменя тук горе. И до селото почти не слизам — време не остава. Целият ми живот в тази ферма се побра.
— Ще те заведа, лельо, надалеч, да видиш и други морета.
— И дума да не става, Бела. Петдесет години не съм напускала острова, та сега ли… Боже, как минават годините. Сутрин, щом стана, голямото огледало до леглото блести насреща ми. Ама рядко го поглеждам. Взра ли се в него, чак тогава се сещам за годините. Плаша се от броя им, щото аз все на около четиридесет се чувствам. Но огледалото държи да ми напомня. Ако не е то, не вярвам на числата. А и не помня кога за последно съм ходила на доктор. Къде ти време за това.
Бела намести поочукания стол и седна съвсем близо до леля си. Лицата им се допряха.
— Ще остана. – Виола подскочи и рязко се изправи. — Ще остана, лельо.
Бела хвана китката ѝ.
— Седни. Имам да ти кажа нещо.
Измъкна от джоба на широките си ленени панталони понамачкан лист и го разтвори внимателно.
„Cara figlia, ако четеш това писмо, значи е дошъл моментът да направиш важен избор. Адвокатът ми го е изпратил на майка ти.
Знам колко години минаха, откакто живеем далеч един от друг. И знам как не ти се тръгваше от острова през онзи проклет септември. Помня майка ти каза, че ще те води на лекар в Палермо заради ухото, което все се възпаляваше от солената вода.
Ти цяла нощ плака. На разсъмване заспа от умора.
Исках да ви отведа на континента. Да имаме голяма къща с прозорци до пода (за каквито ти мечтаеше). Да учиш, да живееш леко.
Но най-много мечтаех за сватбата ти, Бела. Много пъти съм си мислел, че сърцето ми няма да издържи красотата на гледката.
Бялото винаги ти е отивало. Особено на косите ти. От мен са ти тия блестящи коси, да знаеш.
Останахме на село. Баща ми не ми остави избор. Прости ми, Бела. Нямаше коѝ друг да остане.
После баба ти се разболя. Не можех да оставя леля сама.
С майка ти си мислехме, че на старини ще дадем стопанствата под наем и ще заминем. Да живеем по хотели — днес на едно място, утре на друго. Да скитаме и да се обичаме.
Но ти не скитай, Бела.
Прости ми за това, което ще те помоля. Никога не сме го обсъждали…
Искам да запазиш фермата. След мен всичко остава за теб.
В договора е записано земята да не се продава. Нито фермата. Можеш да я даваш под наем, можеш да оставяш хора да живеят там, стига да обичат тая земя и да я пазят жива.
И да знаеш нещо, дъще — където и да идеш по света, каквото и да ти се случи, имаш един остров, на който те чакат спокойствие и изобилие. Едно място, където винаги можеш да се върнеш.
Ще ти махаме с баба ти от гробището на баира и ще пазим ветровете да не те плашат нощем.
Последното решение е твое. Сама ще решиш дали да останеш у дома, или да тръгнеш да търсиш своѝ дом по света. Не се страхуваѝ да слушаш сърцето си, Бела.
Твоѝ баща — Марк.“
Същата нощ двете жени се въртяха в леглата си, застлани със снежнобели чаршафи. Никоя не смееше да заспи. Всяка носеше своята вина.
Насреща им луната висеше над баирите и осветяваше натежалата земя.
Да остане.
Може би завинаги.