Наргилето къкреше почти вълшебно. Вдишвахме дима на тежки талази. Светът наоколо се размиваше. Мъжът срещу мен, наргилето и аз бяхме едно цяло.
— За последен път отидох да го видя преди двайсет години. — Петър присви очи, дръпна дълбоко от наргилето и за миг остана неподвижен. — Отидох да се сбогувам с него. Казах му, че заминавам и не знам кога ще се върна. Не планирах да се връщам.
Наблюдавах как тъгата бавно размътва погледа му. Той отпи глътка водка.
Откакто бе научил за смъртта на баща си, не спираше да мисли за него: да се упреква, да съжалява, да страда. Спомените ставаха все по-живи. Напираха да бъдат изречени. И той продължи:
— Помня как бавно произнесох думата „Америка“. Не спирах да го гледам в очите. Чувствах се гузен. Гадната мисъл, че това е последната ни среща, не ме напускаше.
„Америка значи. Браво бе, Петре.“
Очите му се бяха насълзили, но се държеше.
През последните десет години се бяхме виждали само няколко пъти. Не се и чувахме. Малко знаеше за живота ми.
„Приличаш на баща си, ейййй…“
Замълча. Думите сякаш заседнаха някъде дълбоко в гърдите му.
След развода се прибра на село при майка си. Скри се от света. Не ме търсеше. Не че не ме обичаше. Напротив. Приличахме си и това бе достатъчно.
„И да пишеш, ей, чуваш ли. С баба ти ще чакаме вести от теб…“
Потупа ме по рамото. Искаше да ме прегърне. Плахо протегнах ръце към него. С мъка удържах момчешките си сълзи. А исках по мъжки да го приклещя в здрава прегръдка.
Погледнах към масата и съжалих, че не съм си поръчала питие тази вечер. Не смеех и да посегна към наргилето. Усещах болката на Пит като своя и не исках тютюнът да я притъпи. В нея имаше човечност.
Спрях погледа си на ръцете му — красиви, мускулести ръце. Той изведнъж ми подаде накрайника на наргилето. Поех ненаситно дима с пълни гърди. И втори път.
— Защо не му каза, че го обичаш?! — извиках тихо. Тютюнът пареше гърлото ми. — Защо, за бога, не му се обаждаше?! Защо не му каза, че ще мислиш за него?!
Не издържах.
— Виж… — кълбото дим скри очите му. — Нещата са гнусни. Бях на десет, когато те се разведоха. Майка ми го мразеше. Презираше всичко, свързано с баща ми. Правеше и невъзможното да заличи всяка следа от него у мен.
Пит посегна към ниската чаша с водка, отпи голяма глътка, после втора. Острите, красиво изсечени черти на лицето му се напрегнаха. Имаше нещо в него — едновременно грубо и ранимо — което ме притегляше.
— Ти нищо не разбираш… — обобщи натъртващо и отмести очи.
Сведох глава.
Алкохолът и силният тютюн го напрегнаха. Преместих погледа си встрани. Не исках да изглеждам осъждаща.
Отпуснах се в коженото канапе срещу огромните прозорци на бара. Градът светеше под нас. Обичах градовете през нощта. Можех да остана тук цяла вечност. Колкото той пожелаеше.
— Ти нямаш никаква представа какви могат да бъдат хората. Някои характери могат да те смажат с тежестта си. Толкова са тромави. Удрят като чукове по човешкото тяло, все едно дялат камък. Цял живот хората грачат, без да те забележат. Никой не иска да забележи другия, защото ще трябва да го слуша. Но това не означава, че ще го чуе. Няма да го чуе.
Майка ми се окичи с короната на спасителка и с кръста на жертва едновременно. Изискваше да обичам само нея и да я зачитам, защото го заслужавала. В противен случай нямало да го преживее и щяла да умре. Съсипана, разбира се. Не спираше да го повтаря. Баща си не можех да разбера. Той и не искаше да бъде разбран. Като че ли само това му беше останало.
Наистина беше адски талантлив. Ръцете му извайваха. Но беше колеблив, бих казал дори страхлив — много страхлив. Побеждаваше страха с алкохол. Пиеше… Като се напиеше, започваше да се самосъжалява.
Майка ми отначало се страхуваше, после го възненавидя. Предаде омразата си и на своите родители. Тримата го принудиха да си тръгне. Изгониха го. Смятаха го за нищожество. И той се смяташе за нищожество.
Беше сирак. Не познаваше баща си. Загинал бил при нещастен случай.
Това сложило край на голямата любов между родителите му. Оттогава баба ми просто спряла да живее истински, а синът ѝ помнел само трудностите им. Растял в страх, без мъжко рамо и мъжка любов. Не умееше и да общува. Държеше се като дивак. Дивак с първобитно добра душа. Би умрял за някого, но не и за себе си. Вярваше, че за нищо не става. Родил се бе беден и беден израснал. Мечтаеше да стане богат…
Пит преживяваше всяка своя дума. Мълчах и го гледах. Имаше нещо в болката му, което ме привличаше неудържимо.
— Заминах… Бяха трудни години. Често мислех за него. С болка, вина, съжаление. Не съм преставал да мисля… Бях на ръба и аз да стана безразличен към собствения си живот.
Но захапах със зъби ръба, за да не падна. Защо ли?! Защото ни свързваше проклетата болка. Като я познаваш, просто поемаш част от товара на другия…
Тогава разбрах колко тъмно може да бъде в човешката душа. И че мъжът срещу мен умееше да вижда в нея