Минаха петнадесет години, откакто майка ѝ се прибра в родината. Напусна Сицилия. Морето там ѝ се видя по-солено, кафето по-силно, мъжете по-истински. Същите тези мъже обичаха, мразеха, вярваха до край. Не помогнаха нито тракийските ѝ корени, нито любовта на мъжа ѝ, нито красотата на острова. Грабнала детето си и заминала.
Бащата на Изабела ги последвал. Хвърлил в куфара някой чорап, паспорта, снимката на майка си, телефонните номера на приятели, малко пари и хукнал след тях. Живял два месеца на хотел в покрайнините на градчето. Скрила се жена му, не искала да го вижда. Възнамерявала на чисто да започне.
Далечната Сицилия я уморила. Не можела така повече. Непоносимата жега била навсякъде — в чаршафите, в тесните стаи, пред прашните прагове, в свекървите, в синовете им. Там съществувал един съюз — между жегата и гордостта, заради който Господ отделил земите и ги сторил на остров.
Заточил се бащата на Изабела на този остров. Върнал се в дома си — солените камъни, жегата и гордостта го довършили.
От два дни си беше у дома. Така каза леля ѝ Виола. Но Изабела на много места се чувстваше като у дома си. А и човек свиква с много места.
— Ех, да беше жив баща ти, щеше да каже, че съжалява, задето остави майката ти да си тръгне. Сигурна съм, че и тя го мисли, поне от време на време. Да беше жив, горкият…
— Моля те, лельо. Не сега. Нека хапнем от твоите parmigiana di melanzane. Хайде. А след това ще ми направиш от хубавото кафе.
— Ще ти направя, разбира се, може ли…
Изабела се връщаше в Сицилия всяка година. Понякога за малко, друг път оставаше по-дълго, но никога за повече от няколко седмици. Този път щеше да е различно. Прие да остане. Прие да бъде дъщерята, след като баща ѝ го нямаше.
Нима животът тук, сред високите баири и прашните пътища, далеч от плажовете и туристите, не беше за предпочитане?
Реши да възстанови позабравени спомени за пътеките, обрасли с мълчаливи кактуси, край които жуженето на насекомите караше опустелите полета да изглеждат пренаселени.
Там липсата на хора държеше въздуха гъст и неподвижен. Дишаше се трудно, сякаш самата планина се пазеше от чужди хора. Бела щеше и с нея да се сприятели.
Странно. Двете ѝ родини много си приличаха. Особено хората. Все едно бяха от едно семейство — еднакво горди, еднакво любопитни към чуждия живот, еднакво способни да пазят обидата с години. Хубави като млади, чаровно остаряваха.
Спомняше си смътно как светеше вечер Ганжи — като голямо око в тъмното. Помнеше църквата, край която минаваха с баща ѝ на път за плажа. Не бяха много нещата, които бе запазила ясно.
Само планините не беше забравила. Над тях стоеше лепкава мъгла, сякаш пазеше нещо живо.
Баща ѝ я заведе да види вулкана. Тогава Бела плака през целия път обратно. Беше сигурна, че огромната паст се храни с хора, за да има какво да изплюва.
Сега отново мислеше да отиде в Parco delle Madonie. Леля ѝ Виола щеше да я придружи.
Тя беше единствената й близка роднина, останала на острова. Неомъжена и бездетна, Виола отдавна бе преминала седемдесетте. Обичаше племенника си повече от всичко и когато той доведе чужденка за жена, се уплаши.
Родителите му бяха оставили земята на единствения си син, ала островът не търпеше хора, които си тръгват. Ако напуснеше, последната дума оставаше за Виола.
Всичко се променило, щом Бела и майка ѝ заминали. Съпругът ги последвал, готов да наруши обещанието си и да остави земята. Любовта поставил над всичко — както би направил всеки сицилианец.
Но любовта го върнала обратно у дома.
Сам.
Колкото и да се опитвала Виола да съживи своето момче, то се предало. Последната прегръдка получил от болестта.
Още на шестнадесет години Виола напуснала острова и неговите закостенели предразсъдъци. Завършила образованието си във Франция и останала там дълго след това.
На острова я върнала болестта. Планинският въздух и самотата я задържали жива достатъчно дълго, за да поеме ранчото след смъртта на баща си.
— Откакто се помня, радостта ме е изпълвала до краен предел само няколко пъти.
Виола приседна отново до своето момиче. Сложи дланта си върху нейната и я стисна.
Погледът ѝ се впи в златистата до оранжево земя.
Двете жени бяха седнали под старата щърба маслина. Умореното дърво не им пазеше сянка, но бе останало верен другар на стопанката.
Оправи крайчеца на ленената покривка, намести потъмнелите прибори и продължи:
— Погледни яловата земя отсреща, дъще.
Двете извърнаха глави към склоновете. Камънакът бе затиснал и малкото останала зеленина.
— Виж само какъв цвят. Хиляди години слънцето е сушило тая земя и тя е хубавеела. Душа ли е, сърце ли е, животец ли е — не знам. Ама туй вътре в мен скача, припка, радва се, ей… Види ли тая почерняла от слънцето и солта земя — не можеш да го удържиш.
Виола скочи на крака. Широкото ѝ чело се изпъна, а черните, все така гъсти вежди се извиха над влажните очи. За миг лицето ѝ се подмлади.
— Отивам за виното, детето ми. Ти помни докъде бяхме стигнали.
И се завтече към къщата.
Черната памучна рокля се удряше в прасците ѝ, докато вървеше към масата. Цветът я подмладяваше.
— Виж какво вино. Само местните знаят тайната му. Я да видим сега ще ти хареса ли.
Разля по малко в двете чаши от смарагдово-черната течност. После остана права, разтвори ръце и вдигна глава:
— Наздраве, южно момиче! Боговете са положили длани една върху друга. Такива моменти, да знаеш, са специални.
Виола взе чашата с вино и я завъртя бавно срещу слънцето. Огнената течност проблесна по пръстите ѝ.
Жената се наведе, докосна pane cunzato, отчупи парче и го остави да се разтопи в устата ѝ. После затвори очи. Нещо вътре в нея пощуря.
Наоколо ухаеше на цитруси, вино, маслини, кафе и нагорещена земя.
— Лельо Виола, ти каза, че радостта те е изпълвала само няколко пъти. Защо? Толкова ли рядко се случва човек да бъде истински щастлив?
— Миличка моя, много мигове са хубави. Даже превъзходни. И никак не са кратки.
Но тук — тя удари с юмрук гърдите си — не се лъже лесно. Пространството е необятно. Тръгнеш ли да го пълниш с хубости, и сто живота няма да ти стигнат.
Замълча за миг. Някъде из баира издрънча хлопка.
— Изневиделица животът те сюрпризира. Бам. И ти дава нещо такова, дето цялото ти същество се изопва да не го изпусне.
Разпъваш се, момиче, ставаш грамадна. Главата ти сякаш ще пробие небето, пръстите ти се впиват в нощта, звездите полепват по ноктите ти.
И всичко това е от хубаво.
Тогава виждаш себе си, целия, живееш истински. Има и други радости, ама при тях нещо вътре в човека все се свива, все не смее да се разгърне докрай.
И да знаеш, детето ми — хората не се разболяват от лоши мисли. Разболяват се и умират, задето не пускат душата си да расте…
— Наздраве, лельо, за нас, за срещата! — Бела вдигна чашата си.
— Наздраве, момичето ми. Добре си ми дошла. Наздраве за туй вътре в нас, дето прави всичко толкова хубаво… Ако решиш да поостанеш, много щастлива ще ме направиш.
— Може. Може…
— Няма с кого дума да разменя тук горе. И до селото почти не слизам — време не остава.
Сутрин, щом стана, голямото огледало блести насреща ми. Ама рядко го поглеждам. Взра ли се в него, чак тогава се сещам на колко години съм. Плаша се от броя им, щото аз все на около четиридесет се чувствам.
Но огледалото държи да ми ги напомня. Ако не е то, не вярвам на числата.
А и не помня на доктор да съм ходила. Къде ти време за това.
Бела намести поочукания стол и седна съвсем близо до леля си. Лицата им почти се допряха.
— Ще остана.
Виола подскочи и рязко се изправи.
— Ще остана, лельо.
Бела хвана китката ѝ.
— Седни. Имам да ти кажа нещо.
Измъкна от джоба на широките си ленени панталони понамачкан лист и го разтвори внимателно.
„Cara figlia, ако четеш това писмо, значи е дошъл моментът да направиш важен избор. Адвокатът ми го е изпратил на майка ти.
Знам колко години минаха, откакто живеем далеч един от друг. И знам как не ти се тръгваше от острова през онзи проклет септември. Помня как майка ти каза, че ще те води на лекар в Палермо заради ухото, което все се възпаляваше от солената вода.
Цяла нощ плака. На разсъмване заспа от умора.
Исках да ви отведа на континента. Да имаме голяма къща с прозорци до пода. Да учиш, да живееш леко.
Но най-много мечтаех за сватбата ти, Бела. Много пъти съм си мислел, че сърцето ми няма да издържи красотата на гледката.
Бялото винаги ти е отивало. Особено на косите ти. От мен са ти тия блестящи коси, да знаеш.
Останахме на село. Баща ми не ми остави избор. Прости ми, Бела. Нямаше кой друг да остане.
После баба ти се разболя. Леля не можеше вече сама.
С майка ти си мислехме, че на старини ще дадем стопанствата под наем и ще заминем. Да живеем по хотели — днес на едно място, утре на друго. Да скитаме и да се обичаме.
Но ти не скитай, Бела.
Прости ми за това, което ще те помоля. Никога не сме го обсъждали…
Искам да запазиш земята и стопанството. След мен всичко остава за теб.
В договора е записано земята да не се продава. Нито фермата. Можеш да я даваш под наем, можеш да оставяш хора да живеят там, стига да обичат тая земя и да я пазят жива.
И да знаеш нещо, дъще — където и да идеш по света, каквото и да ти се случи, имаш един остров, на който те чакат спокойствие и изобилие. Едно място, където винаги можеш да се върнеш.
Ще ти махаме с баба ти от гробището на баира и ще пазим ветровете да не те плашат нощем.
Последното решение е твое. Сама ще решиш дали да останеш у дома, или да тръгнеш да търсиш свой дом по света. Не се страхувай да слушаш сърцето си, Бела.
Твой баща — Марк.“
Същата нощ двете жени се въртяха в леглата си, застлани със снежнобели чаршафи, и никоя не смееше да заспи. Всяка носеше своята вина.
Насреща им луната висеше над баирите и осветяваше натежалата земя.
Да остане.
Може би завинаги.