Минаха петнадесет години, откакто майка ѝ се прибра в родината. Напусна Сицилия. Морето там ѝ се видя по-солено, кафето по-силно, мъжете по-истински. Същите тези мъже обичаха, мразеха, вярваха различно. Не помогнаха нито тракийските ѝ корени, нито любовта на мъжа ѝ, нито красотата на острова. Грабнала детето си и заминала.
Бащата на Изабела ги последвал. Хвърлил в куфара някой чорап, паспорта, снимката на майка си, телефонните номера на приятели, малко пари и хукнал след тях. Живял два месеца на хотел в покрайнините на градчето. Скрила се жена му, не искала да го вижда. Възнамерявала нов живот да започне. На чисто.
Далечната Сицилия подлагала на изпитание нейната същност. Не можела така повече. Непоносимата жега била навсякъде – в чаршафите, в тесните стаи, пред прашните прагове, в свекървите, в синовете им. Там съществувал един съюз – между жегата и гордостта, заради който Господ отделил земите и ги сторил на остров.
Заточил се бащата на Изабела на този остров. Върнал се в дома си – солените камъни, жегата и гордостта го разболели…
От два дни си беше у дома. Така каза леля ѝ Виола. Но Изабела на много места се чувстваше като у дома си. А и много места се наложи да ѝ станат близки.
– Ако беше жив баща ти, щеше да каже, че съжалява, задето остави майката ти да си тръгне. Сигурна съм, че и тя си го мисли, поне от време на време. Да беше жив, горкият…
– Моля те, лельо. Не сега. Нека хапнем от твоите parmigiana di melanzane. Хайде! А след това ще ми направиш от хубавото кафе.
– Ще ти направя, разбира се, може ли за такава скъпа гостенка…
Изабела се връщаше в Сицилия всяка година. Понякога за малко, друг път оставаше по-дълго, но не повече от няколко седмици. Този път щеше да е различно. Прие предизвикателството да остане. Прие да бъде дъщерята, след като го нямаше бащата.
„Нима животът тук, след дивата пустош на високите баири, далеч от претрупани плажове и крякащи туристи, не е за предпочитане?!“ – успокояваше се Бела.
Реши да възстановява позабравени спомени за дивни пътеки, обрасли с мълчаливи кактуси, прибрали острите си върхове, където жуженето на насекомите правеше така, че опустелите полета да изглеждат пренаселени.
Липсата на хора в планината запазваше въздуха тежък и отбранителен. Тялото се изтощаваше от на пръв поглед безобидното му въздействие. Въздушната маса оставяше усещане за невидим змей, защитаващ се от урбанизацията. Бела щеше и с него да се сприятели.
Странно. Двете ѝ родини много си приличаха. Особено хората в тях. Бяха като от едно семейство. Завиждаха, страдаха, обичаха, мразеха, пазеха тайни – в това си приличаха. Хубави като млади, чаровно остаряваха.
Спомняше си смътно как светеше вечер Ганжи – като голямо око. Приличаше на гнездо на грамадна птица, живяла нявга по тези земи. Помнеше църквата в селото, в което ходеха на плаж с баща си. Не бяха много нещата, които добре помнеше. Заплашителните планини, подобни на гигантски гъби, не забрави. Една лепкава, тайнствена мъгла отгоре им ги пазеше. Бе като огромна длан на ревнив съпруг.
Баща ѝ я заведе да види вулкана. Тогава Бела се стресна и плака през целия път назад, предполагайки, че страховитата паст се храни с хора, за да има какво да изплюва.
…Parco delle Madonie планираше отново да го посети. Леля ѝ Виола щеше да я придружи.
Тя бе единствената ѝ близка роднина, останала на острова. Неомъжена и без деца, Виола преминаваше средата на седемдесетте. Обичаше племенника си повече от всичко, а когато той се ожени за чужденка, много се уплаши. Покойните му вече родители бяха завещали своята част на единствения си син, но при условие да остане да живее на острова. В противен случай последната дума щеше да е на Виола – като съсобственик в огромното стопанство и негова леля от страна на майка му.
Всичко се промени, щом Бела и майка й заминали. Полуделият от мъка и ревност съпруг ги последвал, готов да прекъсне даденото обещание. Любовта поставил на първо място, както всеки сицилианец би направил. Но тази любов се оказала злокобна. Върнала го обратно у дома – самотен и още по-нещастен. Колкото и да се опитвала Виола да съживи своето момче, то се предало. Последната прегръдка получил от болестта.
Виола бе истинско богатство. Трудно човек може да повярва, че не се е намерил мъж да пожелае ръката ѝ. Но изборът да не се обвързва бил изцяло неин. Още на шестнадесет години тя напуска острова и неговите закостенели предразсъдъци. Завършила образованието си във Франция и дълго време останала на работа там. На соления остров я върнало влошеното здраве. Планинският въздух на средиземноморските планини я закрепил и така тя поела ранчото от баща си след неговата смърт.
– Откакто се помня, радостта ме е изпълвала до краен предел само няколко пъти. – Виола приседна отново до своето момиче. Сложи дланта си върху нейната. Стисна я.
Тъжните ѝ очи се впиха в златистата до оранжево земя. Душата ѝ се надигаше, за да се разкрие.
Двете жени се бяха разположили под старата щърба маслина. Умореното дърво не им пазеше сянка, но то бе верният другар на стопанката.
Оправи крайчеца на ленената бяла покривка, намести потъмнелите прибори и продължи:
– Погледни яловата земя отсреща, дъще – двете извърнаха глави към склоновете – камънакът е затиснал и малкото упорита зеленина. А сянката му плаши птиците. Виж само какъв цвят – слънцето хиляди години е сушило тази магична земя и тя е хубавеела. Душа ли е, сърце ли е, животец ли е – не знам какво е, но туй вътре в мен скача, припка, радва се, ей, не можеш го удържа. Види ли тая почерняла от слънцето и солта земя – и не можеш го спря.
Виола скочи на крака. Широкото красиво чело се изопна и изчисти едва забележимите бръчки. Черните ѝ, както в младостта, вежди за миг се извиха в причудлива форма, надвиснали над големи влажни очи. Силата, която изпращаха, разкриваше безкрайната смелост на женската сицилианска природа.
– Отивам за виното, детето ми. Ти помни докъде бяхме стигнали – и се завтече към къщата.
Памучната рокля се преплиташе с твърдите, но фини прасци, а черният цвят на дрехата я разхубавяваше.
– Виж какво вино – леля ѝ се усмихваше, докато идваше насреща ѝ – само местните знаят тайната му. Я да видим сега ще ти хареса ли.
Тя разля по-малко в две чаши от смарагдово-черната течност, остана права, разпростря ръце широко, вдигна глава:
– Наздраве, южно момиче! Боговете са положили длани една върху друга – такива моменти, да знаеш, са специални.
Жената се наведе, докосна pane cunzato, после отчупи една хапка и я разтопи в устата си. Погледна към небето, затвори очи и онова вътре в нея пощуря.
Ароматите се пръскаха навсякъде – на цитруси, шафран, вино, маслини, бадем, кафе.
– Лельо Виола, ти спомена, че лудостта и радостта са те изпълвали броени пъти. Защо е така? Нима са само толкова кратки запомнящите се мигове?!
– Миличка моя, много мигове са хубави, даже превъзходни, и никак не са кратки. Но тук – тя почука гърдите си силно с длан, събрана в юмрук – не се лъже лесно. Това пространство е необятно, тръгнеш ли да го пълниш с хубости, стотици животи няма да ти стигнат. Но изневиделица животът те сюрпризира. Бам – и ти дава едно такова преживяване, в което всичко от тебе участва. Всичко се включва, всичко се събира в едно, изопва се, за да не го пропуснеш, после знае ли се кога пак ще те сполети. Разпъваш се, ставаш висок, широк, грамаден – главата ти пробожда небето, нозете ти стъпват на друга земя, протягаш ръце и пръстите ти се впиват в нощта, звездите ти се залепят по ноктите, водата в океаните гали петите ти. И всичко това е от хубаво. Тогава виждаш душата си лице в лице и живееш ли – живееш. Има и други видове радости, но на тях душата не показва целия си ръст – понавежда се горката. И да знаеш, момиче, хората не се разболяват от лоши мисли. Хората се разболяват и умират, задето не пускат да расте душата в тях…
– Наздраве, лельо, за нас, за срещата! – вдигна чашата си Бела.
– Наздраве, момичето ми, добре си ми дошла. Наздраве за душата, дето прави това с нас… Ако пък решиш да поостанеш, колко по-щастлива ще ме направиш.
– Може, може…
– Няма с кого една дума да сменя сред чукарите. Рядко и в селото слизам – време не остава. Сутрин, щом стана, голямото огледало блести насреща ми. Но да ти кажа честно, рядко поглеждам към него. Взра ли се, чак тогава се сещам колко са ми годините. Плаша се от броя им, щото аз все на около четиридесет се чувствам. Но огледалото държи да ми ги напомня. Ако не е то, не вярвам на числата. А и не помня на доктор да съм ходела… къде ти време за това.
Бела намести с няколко движения поочукания стол, на който си личаха огънатите перони, прикрити с бяла боя, и седна възможно най-близо до леля си. Лицата им се доближиха. Преглъщайки безпокойството си, тихо изрече:
– Ще остана!
Леля ѝ подскочи. Изправи се рязко.
– Ще остана, лельо!– Бела улови китката ѝ и добави: – Седни, имам да ти кажа нещо.
Измъкна от джоба на широките си ленени панталони понамачкан лист и го разтвори внимателно.
„Cara figlia, ако четеш това писмо, означава, че е дошъл момента да направиш важен избор. Адвокатът ми го е изпратил до майка ти.
Дъще, знам, че минаха доста години, в които се наложи да живеем разделени. Знам как не ти се тръгваше от острова през онзи проклет септември. Помня лъжата й, че щяла да те води на лекар в Палермо, заради ухото, което все се възпаляваше, когато прекалиш с плуването в солените води. Цяла нощ плачеше, а на разсъмване заспиваше изморена.
Исках да ви отведа на континента, да имаме голяма къща с прозорци до пода – такива, каквито на теб ти харесват. Да постъпиш в университет, да се изучиш като майка си. Но най-много мечтаех за твоята сватба, Бела. Много пъти съм си мислел, че сърцето ми няма да издържи красотата на гледката.
Бялото винаги ти е отивало, още повече на блестящите ти коси. От мен си ги наследила, тъй да знаеш.
Останахме на село. Баща ми не ми беше оставил избор. Прости ми, Бела. Нямаше на кой друг да разчитат. След време баба ти се поболя горката. Леля имаше нужда от подкрепа. Самотна жена е. Ти знаеш всичко това, дете. Планирахме с майка ти на старини да се оттеглим. Да дадем стопанствата под наем и да заминем. Да живеем на хотел – днес на едно място, утре на друго. Да скитаме по света и да се обичаме.
Но ти не скитай, Бела! Няма да те оставя да скиташ. Прости ми, дъще, за това, което те моля. Прости на дързостта ми да те моля за нещо, което не сме обсъждали досега. Искам да запазиш всички земи и стопанството. Ти си единственият собственик на всичко, с което някога е разполагало семейството ни. И тъй като леля преди време ми прехвърли нейната част, то къщата също е твоя. В договора е написано, че нямаш право да я продаваш при нормални обстоятелства. Както и фермата. Можеш да я даваш под наем или да я отдаваш безвъзмездно на хора, свързани с тази земя. Знай, дъще, че където и да отидеш по света, каквото и да се случи, имаш един остров, на който те чакат спокойствие и изобилие – едно местенце, където винаги ще можеш да се върнеш. Ще ти махаме с баба ти от гробището на баира и ще пазим ветровете да не те плашат нощем.
Прости ми за всичко, Бела.
Последното решение е твое. Сама ще решиш дали ще останеш у дома или ще тръгнеш да дириш по света свой дом. Не бива да се страхуваш да слушаш сърцето, Бела.
Твой баща – Марк.“
Същата онази нощ двете жени се въртяха в застланите си със снежнобели чаршафи легла и никоя от тях не смееше да заспи. Всяка чувстваше вина по своему и се надяваше лунният пендар, изгрял насреща, да подхрани женския им усет.
Да остане!… Дали да не е завинаги. Та тези хора я привличаха. Тя беше като тях. Не можеш да опишеш с думи сицилианците. Трябва да ги изживееш…