Наргилето къкреше почти вълшебно. Вдишвахме на талази дима с особено настървение. Така лечебен бе в този момент. Не виждах нищо наоколо. Мъжът срещу мен, наргилето и аз бяхме едно цяло.
„…За последен път отидох да го видя преди двадесет и пет години — Петър пое дълбоко дима с присвити очи и с неповторим чар го издиша. Представих си как хиляди пъти ги бе присвивал по този начин. — Отидох да се сбогувам с него — продължи той. — Казах му, че заминавам и не знам кога ще се върна. Не планирах да се връщам“.
Наблюдавах как новообразувалата се отрова от тъга и глухо отчаяние се смеси с ефекта от тютюна и заедно запрепускаха по неговите вени. Опиатите приклещиха гърлото му. Той отпи глътка водка. Откакто разбра за смъртта на баща си, не спираше да мисли за за него, за своя живот; да се упреква, да страда, да съжалява. Спомените ставаха все по-живи. Напираха да бъдат изречени. И той продължи разказа си:
„…Помня как виновно и бавно произнесох думата Америка. Не спирах да го гледам в очите. Чувствах се гузен. Преди да попия безнадеждността му, аз я изживях. Еуфорията от заминаването ми принадлежеше на друг свят. Този тук тежеше и бе непроменим. Гадната мисъл, че това е последната ни среща, не ме напускаше.
…Америка значи. Браво бе, Петре — отвърна той, а очите му бяха стъклени от влагата в тях. Държеше се. През последните десет години се бяхме срещнали само няколко пъти. Не се чувахме и през останалото време. Малко неща знаеше за мен. — Приличаш на баща си, ейййй… —замълча. Думите му, топло парче откъсната плът, там нейде сред гърдите, заседнаха в гърлото му.
След развода се прибра на село при майка си. Скри се от света. Не ме търсеше. Не че не ме обичаше. Напротив. Приличахме си и това бе достатъчно. Усещах, че съм на път да повторя живота му, независимо накъде бягах… — и да пишеш, ей, чуваш ли. С баба ти ще чакаме вести от теб… — Потупа ме по рамото, искаше да ме прегърне. Плахо протегнах ръцете си към него. С мъка удържах момчешките си сълзи. А исках по мъжки да го приклещя в здрава прегръдка. Да знае колко го обичам…“
Погледнах към масата и съжалих, че не съм си поръчала питие тази вечер. Не смеех и да посегна към наргилето. Усещах болката на Пит като своя и не исках да я убивам с безпощадната страст на тютюна. В нея имаше човечност, а тютюнът щеше да притъпи красотата ѝ. Спрях погледа си на ръцете му — красиви, мускулести ръце. Той изведнъж ми подаде накрайника на наргилето. Поех ненаситно дима с пълни гърди. И втори път.
— Защо не му каза, че го обичаш?! — извиках тихо, докато тютюнът напираше към кожата ми, за да ме взриви. — Защо, за бога, не му се обаждаше?! Защо не му каза, че ще мислиш за него?! — не издържах и изригнах.
— Виж… — тромавото кълбо дим скри чаровните му очи. — Нещата са гнусни. Бях на десет, когато те се разведоха. Майка ми го мразеше. Презираше всичко, свързано с него. Правеше и невъзможното да не ѝ напомням за него, да няма и следа по мен от баща ми.
Пит посегна към ниската чаша с водка, отпи голяма глътка, после втора. Острите, красиво изсечени черти на лицето станаха още по-впечатляващи. Харесвах в него мистичната палитра от сексапил, срам, благородство и святост.
— Ти нищо не разбираш… — обобщи натъртващо и отмести поглед от мен. Сведох обичащо глава.
Алкохолът и силният тютюн го напрегнаха. Преместих погледа си встрани. Не исках да изглеждам осъждаща. Отпуснах се, облягайки се удобно в коженото канапе срещу огромните прозорци на панорамния бар. Разсеяно наблюдавах щедро осветения град. Обичах градовете през нощта с безбройните им обещаващи светлини. Можех да остана тук цяла вечност. Колкото той пожелаеше.
— Ти нямаш никаква представа какви могат да бъдат хората, не познаваш тяхната абсурдност и безумието, което поражда близостта им. Характерите на обикновените хора могат да те смажат с тежестта си. Толкова са тромави. Удрят като чукове по човешкото тяло, все едно дялат камък. Цял живот хората грачат, без да те забележат. Никой не иска да забележи другия, защото ще трябва да го изслушва. Но това не означава, че ще го чуе. Няма да го чуе. Майка ми се окичи с короната на спасителка и с кръста на жертва едновременно. Изискваше да обичам само нея и да я зачитам, защото го заслужавала. В противен случай нямало да го преживее и щяла да умре. Съсипана, разбира се. Не спираше да го повтаря. Баща си не можех да разбера. Той не искаше да бъде разгадаван. Само с това разполагаше — със своята загадъчност. Не бързаше да я разгадае, защото се надяваше да открие нещо уникално. Наистина бе адски талантлив. Ръцете му извайваха. Но беше колеблив, бих казал дори страхлив — много страхлив. Страха побеждаваше с алкохол. Пиеше… Като се напиеше, започваше да се самосъжалява. Майка ми отначало се страхуваше, после го възненавидя. Предаде омразата си и на своите родители. Тримата го принудиха да си тръгне. Изгониха го. Смятаха го за нищожество. И той се смяташе за нищожество. Беше сирак. Не познаваше баща си. Загинал бил при нещастен случай. Това сложило край на голямата любов между родителите му. Баба ми се отказала от правото си на живот тогава, а сина й помнел само трудностите им. Растял в страх, без мъжко рамо и мъжка любов. Не умееше и да общува. Държеше се като дивак. Дивак с първобитно добра душа. Би умрял за някого, но не и за себе си. Дълбоко вярваше в собствения си провал — провал във всичко. Родил се бе беден и беден израснал. Мечтаеше да стане богат…
Пит преживяваше всяка своя дума. Бе така проницателен. Мълчах. Исках да го гледам цяла вечер. Можех да го гледам цял живот. И да го обичам.
— Заминах. Бяха трудни години. Често мислех за него. С болка, вина, съжаление. Не съм преставал да мисля…Бях на ръба и аз да стана безразличен към собствения си живот. Но захапах със зъби ръба, за да не падна. Защо ли? Защото ни свързваше проклетата болка. Като я познаваш, просто поемаш част от товара на другия…
Знаех, че потайностите на душата ни са неизмерими за човешкото съзнание. И че там живеят невъобразими страхове, илюзии и много, много надежди. Но не знаех, че мъжът срещу мен можеше да ги види…