Един различен пътепис: Жетонът
Младостта на психоложката не ѝ позволяваше дълго да гадае колко чуплив е станал светът наоколо и тя побърза да планира есенните групи по взаимопомощ, за да излезе най-сетне в отпуск. Обеща си да го направи още днес.
Напоследък я терзаеха едни етични въпроси. Дали изобщо да продължава с тази професия? Не беше ли природата ѝ прекалено авантюристична за подобна отговорност, или просто съдеше себе си твърде строго? Сравняваше се с другите жени в професията — особено с онези, които рядко излизаха в отпуск. Беше чувала за някои, че работят години наред без никаква почивка.
Откакто завърши магистратура и се прибра, обеща си да се завръща там всяка година. Франция я очакваше. Малкото останали задачи до заминаването включваха подготовката и публикуването на анонса за есенните групи. Сериозно обмисляше темата „Ефектът от новата религия: Никога достатъчно“.
Въпреки че и тя се възприемаше като зависима от нуждата да притежава, не смяташе да се „подлага на лечение“. Че кой ли не е? Нуждата да притежаваш е като гравитацията за човешкия дух — дърпа го нанякъде с лекота, а той отвръща. От години бе засмуквана от сила, на която нито можеше, нито смееше да се противопостави. Идеята за групата обаче дойде от няколко писма на читатели в блога ѝ.
Дали да поеме групите? Знаеше, че рано или късно ще се сблъска с нечии нереални очаквания. Трябваше да превърне споделеното пространство в място, в което човек може да избяга поне за малко от собствените си мании. Всеки участник да се почувства в безопасност — да поседи, да помълчи или просто да разкаже. Това искаше.
Боже, отново заминаваше. Колко навреме идваше това пътуване. Романтичната френска природа деликатно я превземаше. Ще седи с часове на прашния балкон високо над улицата. Шумът на вълните ще е някъде отпред: клаксони, колелета, смях. Елегантни жени с дълги памучни рокли, широки капели и модерни кошници. Беше позабравила този живот. А сега отново на път. Ваканция, малко покупки, много сладолед, блудкаво кафе. Не умееха французите да го правят като италианците, но затова кроасаните им са ненадминати.
В края на миналото лято пристигна на летището доста преди полета за София и имаше време за разходка. Куфарът ѝ беше грамаден. Не се реши да тръгне с него по дългите коридори на терминала. Огледа се в търсене на количка.
Тогава един възрастен мъж се приближи. Протегна ръка — между пръстите му проблесна жетонът. Подаде ѝ го и изчезна.
Тя го мушна в отвора на количката за багаж. Малко преди качването остави с неохота металната количка, извади елегантния жетон, позадържа го между пръстите си и го скъта в едно от отделенията на чантата.
Тържествуваше. Имаше „билет“ за връщане. Вече имаше всичко.
Така си помисли тогава…
Марсилия
Предната вечер кацна в Марсилия. Много ѝ липсваше потайният град. Едновременно древен и пълен с живот, той отново я посрещна.
От 38 Quai Rive Neuve и нейната тераса не се виждаше град от сгради, а град от перила. Стотици белеещи яхти бяха накацали пред смаяните курортисти и не допълваха града – бяха главни герои в него. Всеки, който си тръгваше от Марсилия, никога не забравяше това ято от морски карети на Old Port.
Независимо че щеше да пие кафе навън, си направи първото в хотелската стая. Планираше да си вземе нещо за обяд и да се качи в градините на Фаро. През седмицата там нямаше много хора, ще може на спокойствие да почете. А гледката отпред… рядко някъде има подобна щедрост: замъци, средновековни стени, хиляди яхти и многоетажни кораби – великани. Наоколо – изрядно поддържана трева, а няколкото души охрана – извънредно дружелюбни. Не правеха забележка на никого, единствено се усмихваха.
Денят обещаваше да е повече от топъл. В девет сутринта температурите бяха поносими, а небето бистро синьо. Две широки палмови листа се разпростираха върху хотелското балконче и я галеха по лицето.
След час се настани на сянка в едно от многобройните кафета на Старото пристанище. Търговците на риба привършваха с продажбите, а зяпачите наоколо продължаваха сутрешната си разходка. Терапевтката реши, че и „Бог си е пиел кафето тук заради гледката“. Божията майка насреща. Notre-Dame de la Garde цялата в злато и слънце. Пред нея – мрежа от стотици яхти, пазещи нозете на Faro, а зад тях сгради, хубавеещи с времето, трупали слънцето на юга. Десетки пъти се бе завръщала в магичния град. Духът му и нейният бяха станали близки.
Топлината я разсея. Оприличи я на въздушна любовница. Леко подухва и едновременно прегръща, целувайки тялото. Son Marseille.
Погледна към пълната с лакомства чиния пред себе си. Там лежаха два препечени кроасана, едно парче напоен със захарен сироп сладкиш, два резена пъпеш и един резен диня. Отпи от кафето и разтвори лаптопа си. Малкият му изящен екран бе в състояние да се конкурира за внимание дори и с Лазурния бряг на света. В този случай всички печелеха.
Кореспонденцията
Поръча второ кафе. Слабичко го правеха, едно анемично. Вече имаше три имейла от непознати. Дали не избърза с пускането на анонса? Можеше първо добре да си почине и тогава да обмисли програмата за есента.
Всички новопристигнали писма имаха тема. Първото бе озаглавено „За участие“; второто — „Мисля, че това е за мен“; третото — „От бъдещ участник“. Заглавията я развеселиха. Официално не набираше група все още, но съобщението в блога бе в действие. После ги отвори и зачете.
Писмо номер едно
„Каква приятна изненада е възможността да се включа. Поздравления за идеята, психоложке.
Набързо за себе си, ако може, разбира се. Сигурно ще ми изпратите да попълня формуляр или нещо подобно. Нали е такава процедурата? Но нека ви се доверя отсега.
Колкото и да звучи банално – аз пътешествам. Вярно е, печеля добре. Мога да си позволя да не спирам да пътувам през цялото време. Все повече се тревожа обаче, че времето не ми стига за нищо.
Нямам време дори да си избера дом. Не знам къде бих искал да се установя. Ще трябва и да обзаведа този дом, да го ремонтирам. А аз дори нямам време да си купя комплект прибори за хранене. Преди година си купих хубава кафемашина. Много хубава. Дадох цяло състояние за нея. Използвах я няколко пъти. Още не съм сигурен в коя държава остана.
Все повече харча за пътувания. Не че парите са проблем. Започва друго да ми липсва.
Озадачен съм къде се намирам вече. Колкото повече държави посещавам, толкова по-трудно ми е с посоките. Струва ми се, че GPS-ът знае повече за живота ми от мен самия.
Нека си остане между нас, но ми се е случвало да поглеждам геопозицията, за да разбера – пристигнал ли съм, пътувам ли или сънувам.
Работя онлайн и живея онлайн. Докато напиша имейла си и го изпратя – вече съм в друга часова зона и отговорът изпреварва въпроса.
Знаете ли, страхувам се, че ще бъда отегчен в следващите си прераждания. Познавам всички кътчета, където евентуално бих могъл да се преродя.
Повярвайте ми, светът се предлага като лека жена. А аз съм от онези глупаци, които не могат да отказват.
Моля ви, помогнете ми да спра.
Дяволът ли притежава този свят?!“
Тя затвори лаптопа с трясък. „Светът се развива в безброй посоки, но повечето като че ли все още нямат имена“ – беше объркана.
Второто писмо
„Надявам се сте получили имейла ми и го четете. Съвсем скоро ще дойда в кабинета ви, за да се запознаем, преди да обявите датите за групата. Трудно свиквам с нови места. Нуждая се от повече време. Много повече. Искам да огледам помещението, за да избера къде да седна. Не бих могла да се доверя преди да се почувствам приета. На вас ли го обяснявам, та вие го знаете така добре. Типичната шопингхоличка съм. Не работя. Съпругът ми печели за трима. Аз се грижа за общия ни уют. Сутрин с кафето разглеждам каталози за обзавеждане. До обед обикалям моловете за свое удоволствие, следобедите прекарвам в туристически агенции, за да организирам предстоящи празници. Ще попитате защо ви пиша ли? На пръв поглед всичко е прекрасно.
Мъжът ми се шегува, че живея в следващия месец. Може би е прав.
Постоянно чакам нещо хубаво да се случи.
Следващата почивка.
Следващия празник.
Следващия ремонт.
Следващия сезон.
А щом настъпи, много бързо започвам да чакам следващото.
Отстрани животът ми изглежда прекрасен. И сигурно е такъв...
Не, не се оплаквам. Колекционирам преживявания. Събирам гледки и лица; трупам томове спомени; възхищавам се на звуци и височини, надничам в дълбочини; харесвам студ и жега… но смисълът от всичко това остава загадка за мен. Подозирам, че много от функциите на живота остават скрити. Имам усещането, че страстта, с която грабя и живея, замъглява рецепторите ми за дълбок смисъл. Не крия, че искам всичко това да води към нещо съществено…а все още не разпознавам лицето му…
Моля, помогнете ми да осъзная изящните предназначения на живота, оставащи скрити от мен!“
Терапевтката се облегна назад. Тези думи ѝ звучаха познато. Разпозна част от себе си в тях и това я обърка.
Ще успее ли младостта й да пресее участниците, всеки носещ нещо различно, богато и наситено – спущаваха я тези въпроси. До колко въобще е възможно това? Тревожни, напрегнати, егоцентрични, събрани на едно, докато целите им ще тичат в различни посоки.
Третото писмо остави за по-късно. Днешният ден бе дълго чакан подарък. Първо щеше да му се порадва. Вече имаше върху какво да мисли, но не се уплаши от мъглявостта в очакванията на кандидат-участниците.
Плати сметката, остави нещо и за келнера, бързаше да стигне, докато слънцето бе все още поносимо. Проправи си път между многобройните туристи, заникъде тръгнали.
Градините на Фаро – лъскаво зелени – отново прегърнаха душата ѝ. Тя приседна (както винаги правеше) пред парадните врати на една от терасите от югозападната част на двореца. Мястото бе проветриво и щедро на гледки в трите посоки на света. В далечината стърчеше круиз-великан. Етажите на морското чудовище бяха неизброими. Толкова много епохи и цивилизации се пресичаха пред очите и мислите ѝ. Всяка една от тях беше оставила най-хубавото от себе си.
Сандвичът с петте вида сирена и студената кола възвърнаха желанието ѝ да прочете последното писмо от екзотичната кореспонденция. Морският бриз охлаждаше изпотеното ѝ тяло, наметна тънка памучна жилетка върху раменете си и отвори лаптопа.
Писмо номер три
„Първото стихотворение, което написах, знаете ли как звучеше? Нека го напиша:
Родих се в затвор
проплаках без глас
нямах време да плача
застанах на стража на този затвор
бях заключеният, бях и пазачът…
Е, разбирате ли тъй простата ми мисъл?
Та това дори не е мисъл.
Това е разбиране още от крехка възраст.
Във всичко сътворено виждах затвор — удобен, красив, плашещ. Понякога женствен. Понякога изискан. Винаги задължителен.
Шопингът (ах, тази странна дума) ми дава усещането, че от време на време успявам да протегна ръце отвъд решетките и да грабна от подаръците на иначе изобилния свят, в който пребивавам.
Временното удовлетворение от притежанието ме мами с еуфория от свобода. А може би свободата е просто най-красивата измислица на затворниците….не знам.
Купувам всичко, което ме прави свободен.
Какво купувам ли?
Картини. Бижута.
Жени.
Самота.
Храна.
Креативност. Съвети. Съвест.
Кое е затворът ли?
Мисля, че разбрахте. Но ще уточня.
Домът ми.
Интелектът.
Моето тесногръдие.
Черепът ми.
Възпитанието.
Геномът.
Или всичко взето заедно плюс историите които съчинявам взимайки ги за мен самия.
Може би всяко съществуване е затвор. Защото още с първата си глътка въздух получаваш едно обещание- смъртта.“
Беше прав. Така реши психоложката. Този човек, който и да беше, я вдъхнови.
И я обезпокои.
Прав беше, че оценъчният ни радар нерядко е грешно калибриран. От доста време мислеше и тя по този въпрос.
Втренчи се в лицето на случаен турист, сравняващ наум очакванията си с вижданото. Може би и той е като хората от писмата.
Те бяха навсякъде.
Срещаше ги пътувайки – в нови страни, в лъскави кафетерии, в улични ресторанти или на някой плаж.
Дали ги разпознаваше?
Смееха се непринудено, ядяха лакомо, разказваха оживено, зачервени, пияни, замечтани. Същите хора, уморени от задължителни развлечения, от махмурлука на опразнени кредитни карти и бутилки. Същите хора, които непрекъснато получаваха онова, което искат, и затова все по-трудно разбираха какво искат.
А тя очакваше да огладнее, за да слезе най-после в ресторанта и да си поръча печена патица с портокали – изискана, сочна, каквато само тук можеше да хапне.
Същата вечер броди по осветените улици на милионния град, украсени от смеха на екзалтирани туристи; стискаше очи, за да запечата спомени.
Ментон
Автобусът я остави почти до хотела, в който бе запазила стая. Планираше да вземе душ и да си почине, но преди това да позяпа онази чудна камбанария, която никога не забрави щом веднъж я видя. Имаше нещо карибско в нея. А и отново тази оглушителна, призрачна тишина.
След като се настани в малкото хотелче, мислеше само за храна. Поглъщаше сиренето, доматите, маслините, руколата. Цветовете на сградите се отразяваха в чинията ѝ. Летни, шарени, богати.
Ментон ѝ заприлича на скъпа кутия бонбони. Всяка сграда – облечена в пъстър станиол. Църквата отсреща – с цвета на Гранд Каньон, величествена и весела едновременно.
Южните извивки на средиземноморската храна губеха чара си в близост до синкавите екрани и светлини. Този на лаптопа продължаваше да присъства и да свети. Тя го затвори с трясък.
Ще празнува тази нощ.
Но нима интернет не дърпа и той същите струни? Навсякъде се проявява вродената ни тенденция да се свързваме, да си влияем и да зависим един от друг – неизбежната съдба на homo dictyous.
Такива са днешните пътешествия – написа в бележника си – споделени. Светът отвън, този в лаптопа, мислите ми…
Обичаше Юга на Франция, обичаше го с цялото си сърце. Но тук по-дълбоките ѝ мисли се разсейваха. Не чуваше нито гласа им, нито шепота. Нагаждаше се комфортно към установения ред, поддържан от изобилието наоколо. Зоркостта ѝ бе приспивана от привидното всеобщо благополучие, от ароматите на богатите наоколо, от шума на цикади…
Затова се завръщаше у дома, в България, където духът ѝ отново ставаше неспокоен, а тревожността я караше да остава будна, учейки я да вижда в тъмнината. Щеше да отскача дотук, когато може. Винаги.
Нека тази вечер бъде разточителна за сетивата. Ще похапне добре, до насита, ще пие от любимата си кока-кола колкото иска, ще преследва магията.
