Не ви ли се струва, че ние, хората, често правим нещата както и да е.
Живеем както и да е.
Мислим както и да е.
Обичаме както и да е.
И животът минава както и да е…

Очакваме нещо истинско, но участваме половинчато в собственото си съществуване.

Очакваме близост, но рядко се осмеляваме да бъдем напълно открити.

Търсим свързаност, но се страхуваме от уязвимостта, която тя носи. Държим хората на разстояние, а после страдаме от самотата. Повече се пазим, отколкото живеем.

Дистанцията ни носи страдание. Страхът от близостта — липса. Искаме свързаност, но едновременно с това се боим да не бъдем наранени, погълнати или изгубени в другия. Човекът на нашето време се губи в изборите си.

Умът говори на езика на логиката, а тялото пази неизреченото — копнежи, страхове и желания.