Можем повече

Бях си пожелала пътешествията да станат моя професия… И ето че препускам по света – тази година по-често от всякога (каква благодат). По пътя ми – Италия. Северът ѝ.

Снежна и мразовита, следващия път – слънчева и нежна. Кафето, както винаги, е на ниво и евтино (не искам да подхващам темата за цените). Le piazze – излъскани, препълнени и величествени. Да, някой ще оспори „излъсканото“, но пак стигаме до сравненията с родното. Неизбежно е.

Докато от въодушевление едва докосвах, подобно на балерина, хилядолетните площади на любимата Италия, мечтаех. Мечтите ми бяха простички: щом се върна в България – да не ми се налага да стъпвам върху отпадъци по евтините плочки, подменени „по проект“. Мечтаех, щом застана на пешеходна пътека, мъж в раздърпан анцуг да не се изплюе в краката ми. Градските каменни саксии да не бъдат повече отрупвани с фасове, картонени чашки, целофани от вафли „Боровец“…

Седнах в двора на една църква в малко италианско градче. Нарекох градчето изумруд – орисан да съществува вечно, независимо каква ще е съдбата на света. Ако има място, което заслужава вечност заради висотата на сътвореното, това е Италия. Там красотата не е случайност – тя е култура. Тя е навик. Тя е възпитание.

Днес съм отново в Родината. И се оглеждам тревожно – къде се е скрила красотата? Къде в нас е препречено руслото на изящността?

Защо не копнеем за красиви сгради, паркове, усмивки, отношения?!
Защо затрупваме именно онези извори, от които зависи светът ни?!

Уморена съм:
От посредственост.
От начумерени лица.
От претупано кафе.
От новинарско насилие.
От показна омраза.
От сарказъм.
От хиляди лепнещи дъвки по площадите.
От тарикатлък…

Тук, в моята страна, всеки се е скрил зад няколко – камерната си дограма и дебелите щори, спиращи звука на климатиците на съседите; невъзможния шум от вечно строящи се блокове наоколо; съседските шумни ремонти. Там, между тухлените стени, мечтаеш един ден, щом излезеш навън, всичко да се е оправило:

Правителството най-после да е заработило.
Броят на депутатите драстично да е намалял,
както и този на чиновниците.
Работодателите да са станали по-съвестни и щедри…

Все чакаш другите да се променят.

А ти?
Кога ще пуснеш красотата на живота да пошета в теб?
Кога ще станеш близък с музите, стоящи на прага на твоето съзидание?
Кога ще си разрешиш да бъдеш воден от красота, естетика и хармония?

Знам, че знаеш много за нумерологията, следиш конфигурациите в астрологията и цитираш Учителя; ходиш на църква, окичваш се с клонка на Цветница; знаеш наизуст предсказанията на Ванга и Преподобна Стойна, вярваш, че си наследник на богомилите…

Но не от тях, а единствено от теб зависи:
да спреш да си изхвърляш фасовете в уличната шахта, сякаш това е грамаден обществен пепелник;
да спреш да се храчиш по улицата;
да поздравиш, щом те поздравят;
да не хвърляш дъвката си пред всяка дюнерджийница, на главната, пред магазина;
когато продаваш храна, да го правиш с любов и съвест;
да не пържиш с едно олио цял сезон;
когато те наемат да направиш ремонт на банята – да не се налага да разбиват след теб;
когато разговаряш – да присъстваш;
когато обичаш – да се стараеш;
всеки ден да се питаш: „Това ли е най-доброто, на което съм способен?“