Малкият човек

„Малкият човек“ ходи по голямата земя. Навсякъде. Смята другите за малки, защото ги гледа отвисоко – но не като птица, а като змия, виеща се по стеблата. Не успява да прикрива омразата си – тя мирише отдалече. Изрядно поддържаната му кожа маскира дълбоките бръчки, които само злобата може да остави. Страда малкият човек. Трепери. Не от студ, а от погнуса към себе си, облечена в премяна от лъжи. Мрази се и живее с надеждата някой истински да го заобича и да развали собствената му магия да се мрази. Облечен в този своеобразен скафандър, той не може да бъде докоснат и не може да усети върха на едни топли пръсти, готови да прегръщат.

Малкият човек смята себе си за превъзходен и рядък екземпляр. Обикновените хора – недостойни за него. Той пресмята всичко – майка си, жена си, добитъка си, колите, къщите, парите, залъка… Числата заковават, подобно на пирони, чувствата, скрити в сандъка „сърце“. Той обикаля този сандък, обречен да не стигне до него. Такова е желанието му. Малките хора не виждат звездите заради малките си очи. В тях няма достатъчно пламък, който да ги задвижва. Малките им думи не съчиняват молитви, тъй като за тях са нужни огнени слова. Малките им нозе ситнят малки крачки и с тях те не стигат доникъде, макар самите те да твърдят, че са видели много. Малките хорица не катурват и камъче, а си мислят, че заради тях полетът се отлага. Смаляват се, прегърбени в тълпата, заради невъзможността да преживяват живота.

Малките хора нямат истински приятели, нито пък истински врагове. Не будят съжаление, нито омраза, още по-малко симпатия. Дори не и равнодушие. Будят желание да ги отминеш – от съжалението, че може да ги стъпчеш поради опасността да не ги забележиш. Безличността им не ухае, не е ярка. Тя е тягостна, защото умее да лъже, да крие, да играе. Тягостна става заради чувството, че те е докоснала, а ти не си могъл да се отдръпнеш навреме. Не пари. Не умираш. Напротив – растеш. Израстваш.