…… Паркира пред зеления вратник, направо върху сочната трева. Чернокосото момиче свали багажа и заключи колата. Можеше и в двора да вкара колата си – под извития асмалък, надвиснал над каменната пътека. Щом минеше оттам ѝ ставаше едно драго. Усмихна се. Спря до първата асма заклещила се в оградата, положи длан под едно от листата, погали го. Остана неподвижна заради нахлулите спомени. Видя как дядо ѝ реди огромните камъни върху пръста. Цяло лято сам, с двете си ръце и с небивал мерак, камък по камък градеше широката пътека. Замазваше майсторски местата където облите камъни се докосваха един друг. Местеше малкото си дървено столче от един каменен къс до друг и това осмисляше дните му. Алеята заприлича на едър калдъръм. А дядо Петър се хвалеше как ръцете му щели да оставят сътвореното за внуците. Кучето лаеше насреща без почивка и без причина, само за компания. А прасето блъскаше по гредите на тясната кочина и полудяваше от мисли какво се случва навън. Комшийката хвърляше по един поглед без повод и любопитството така я напрягаше, че забравяше манджата си на котлона.
В такива мисли измина пътечката Мила и се зачуди защо баба ѝ все още не е излязла на двора. Кола да бръмнеше и Дана се втурваше да я види, а после зяпаше дълго след нея за да разпознае чия е. Ако не успееше да се сети, го натаманяваше, ей така, за успокоение. Отплесваше се в спомените нанякъде, докато шумът от колата не се изгубеше съвсем. Кучето я връщаше обратно в живота, махайки с опашка, а тя му издумваше няколко мили думи, като на внуче. И така препречваше пътя на забравата и самотата, надничаща наоколо.
Мъжът ѝ се бе споминал. Остана баба Дана стопанка на целия имот. „Сега мегдан за работа бол“ – често повтаряше.
– Ааа, кой ми е дошъл на гости! – плесна с ръце жената, след като ги избърса в дългата си престилка, с която никога не се разделяше. Ползваше я и за пешкир, а и да тури нещо дребно вътре и да го пренесе.
„Какво си се препасала с тая фута ма, Дано, по цял ден не я сваляш, че и децата плашиш!“ – така казваше мъжа й, къде с насмешка къде с досада.
Но отиваше ли до фурната или до селския магазин, Дана сваляше престилката. А тръгнеше ли за града направо се преобразяваше. Качваше се мълчешком по стълбите за втория етаж и дойдеше ли ред да слиза обратно – вече бе друг човек. Там, в просторната им спалня, бе разположен големия скърцащ гардероб. В него дрехите им лежаха като нови и миришеха особено, все едно идваха от друго време. Момичетата обичаха да наблюдават тази метаморфоза. И с нетърпение очакваха баба им или дядо им да се появят на прага напълно променени. В града те отиваха като „градски хора“.
„Учете, баба, учете, че аптекарки да станете. Че те са едни чисти, спретнати. Ни вятър ги брули, ни слънце ги пече. Ръцете им меки и гладки. А я виж моите, селските как са загрубели от пръстта. Оправяне нямат.“ – Тъжно звучаха съветите на Дана.
„Ти пък, бабо“ – махаха с ръце внучките и се смееха.
– Хайде, бърже влизай в къщи, дорде баницата е още топла – младата жена я последва. – Навреме си ми дошла. Днес си викам: а бе пуста Дано, защо не станеш да разточиш една баница, па може и две, че утре в града на децата да занесеш.
– Навреме идвам …
– Разправяй сега, учението как върви. Има ли умут да го завършиш туй пусто учение висше? Я виж вуйчовия ми внук за доктор се изучи в града, стигане няма. И едно хубаво булче си е взел, кротка като него, слушат се – засмя се баба Дана. Сърцето пак я сви. Умисли се. Тъгата често взе да я навестява.
– Добре съм, бабо, добре. А ти как я караш, не ти ли е скучно самичка или страшно?
– Ааа, какви ги разправяш, няма таквизи работи. От нищо не ме е страх мене. Кучето кога трябва лае. А и кротки са в село хората. От никъде лошо не се е чуло. По телевизора гледам, то май в града по-страшно. Да се прибираш вечер рано, че да не те мисля, чедо. Страшен стана света. Побъркал се е. Лоши момчетии обикалят вечер, от нищо срама нямат, земичката да ги изяде. Ама те управниците са виновни, разхайманиха младежта. Цигари само пушат, а после миришат отвратително, това да ме убиеш не го вкусвам.
– Е, бабо, има толкова свестни хора, недей така.
– То има, че има. Ама и изедници колкото щеш. Гледаш го уж възпитан, а не знаеш какво ти мисли. Как ще смее на чуждото да посяга? Ръчичките да му изсъхнат. Всеки е на майка мил. На нас бабите най-мили са ни внуците. За туй бъкелите си на четири отваряй, живот да живееш, а не с някой льохманин да се ядосваш. Че после отърване няма…
Огорчението подмени очите на баба Дана. Забучи тя глава в пазвата и промърмори:
– Хората са кът, хоратааа….
Мила реши да пообиколи къщата. Да се поразсее. Всичко тук и бе свидно. Когато и да дойдеше все обикаляше. Да види, да пипне, да помирише. Всяко чекмедже да отвори, да надзърне, всяка снимка да погали. Спираше се пред старите покъщнини. Те я помнеха. Разменяха си две три думи, понякога и повече. Нещо я разплакваше. А друго прибираше в джоба… за спомен. Мина покрай черния долап, престраши се и надигна пердето. Златна светлина нахлу от иконата и девойката престана да се страхува. Някога тъмната дупка в стената запалваше въображението и страха й, оприличавайки я на вход към бездънно битие. Мина десетилетие докато се осмели да повдигне плътното перде на импровизирания иконостас. Като дете дори не смееше да погледне натам. Представяше си, че самия господ се спотайва и тази помисъл смразяваше кръвта й.
Прокара пръсти по тъмнозелената газена лампа. Налагаше се да я палят когато спираха тока, тогава малката Мила си представяше, че е стопанка в древна къща.
– Къде си, Миле? – провикна се Дана – ела да ми видиш мушкатото. Как хубаво върви. Цяла зима го вардих. И на тебе коренче ще дам. Да си го засадиш. Да ти радва окото….А така, баба, идвайте. Тук на село е хубаво. Очите ми все към пътя гледат, толкоз сте ми мили. Едно се моля ази, да не ме забравяте….
Мила се отпусна на голямото пружинено легло и силно въздъхна. Усети мириса на вълненото одеяло и блаженството на нощната тишина. Спомените се отприщиха и сълзите ѝ потекоха. Тя се ослуша и докосна малкото момиченце с дългата бархетна нощница (безформена като чувал) и зави босото му краче, шаващо извън тежките селски завивки.
…………………………………………
– Бабо, събуди се! Моля те, не заспивай веднага! Разкажи ми докрай приказката, чуваш ли, бабо – молеше се детето. То предпазливо побутваше задрямалата жена по рамото.
– Не спя, бабиното, не спя, мойто дете! – кротко отговори жената, едва отваряйки очите си – и така – продължи тя – седнала червената шапчица до баба си и я попитала…. – дрямката я надви и Дана замълча. Чуваше се само леко похъркване. Милито отново побутна задрямалата си баба. Но не след дълго и то се унесе в сладка дрямка, потънало в големия ѝ топъл скут. В печката слабо проблясваше последната цепеница.
––––––––––
Младата жена хукна по стълбите. Баба ѝ я чакаше с охладения домашен айран и големи късове баница. На масата имаше още розов локум, малко натрошена халва, претоплена яхния и гравирано шишенце с ракия за адет.
– Помниш ли бабо, как лягах при теб на широкото легло за да ми разказваш от твоите приказки. – Любов и тъга избиха в очите на Мила– пребита от умора ти започваше да разказваш, а сладостта на жадувания сън те грабваше. Помня как от страх се скривах под юргана, сгушена в теб. Навън бе мразовита нощ. Дървата бумтяха в стъкнатата печка. Топлината им ни унасяше. Исках да останеш по-дълго будна и най-после да чуя края на приказката. Поне на една от тях. Никога не успя да ми разкажеш докрай която и да е, бабо. Тялото ти, притеснено, че ще ставаш в четири сутринта за работа, бързаше да се преспи. А аз чаках, чаках да настъпи вечерта и там под дъха ти да чуя приказката с тайнствения край. – Очите на Мила се напълниха със сълзи. Тя взе загрубялата и подута от работа длан на баба си. И я стисна силно.
Колко дни и нощи бе копняла тази селска душа тежината на родителската длан да сграбчи женските пръсти и семейната нишка да се закърпи. Колко ли пъти името на нейната майка се е търкулвало неволно от устата на първородното ѝ дете…
– Чакаше ли от онази жена, майка ти, думи за прошка? Да изрече „прости ми“…?
– Не, Миленце! Очаквах само да ме прегърне! „Прости ми“ може да са само думи, но тялото не можеш го излъга, то се измъчва за майчина топлина. Други са очите на тялото….
Не издържа на думите Дана. Дигна снага от дървения стол, скърцащ подобно на старомоден гардероб. Грабна от купа с престилки една по-овехтяла и я препаса чевръсто около себе си. Забради главата си с бял дюлбен. Лицето ѝ грейна като Пълната луна. Пресипа поизсъхналия едър лук от едната сламена кошница в друга, грабна празната и се втурна подобно на хала в градината. Едрото й тяло се сля с щръкналата в изобилие зеленина на щедрата реколта. Бързаше Дана да набере пресни подправки за внучка си. Да ѝ ги изпрати в града. Да ухаят ястията ѝ на хубаво. Че онези по магазините миришеха на плява и вярваше, че хората с право ги оставяха да гният по рафтовете на модерните магазини.
Младата жена с тъга гледаше след баба си, чиято мощна снага крепеше мъката и само тъжни сенки прехвърчаха от време на време.
„Що за омраза може тъй дълго да пържи човека…нима не знае той, че и друг като него ще наследи туй късче хорска божественост отредено за нас, хора да ни прави – душата човешка. Нашата същина отвътре.“ – С такива мисли Мила напомни позабравената история.
Сърцето помнеше.
………………………………….
Къде беше, ма Жело? Цяла махала ма чу да викам, само ти – не. Комшиите изцъклиха ушите и очите. Харно взе да им става. Сеирджии такива. Къде се кри досега? – тросна се Стана.
– Мълчи, ма мамо. Какво си се развикала. У Недини за малко се отбих. До портата стояхме като те чух да викаш.
– Е, все у тази Неда се вреш. Мъти ти главата за брат си. А той само това чака.
Жела цялата се изчерви. Дума не каза. Престори се на обидена. Грабна бакъра от улука.
– Ще налея вода от кладенеца че да си измия косата, майце. Утре е празник, у лелини ни викат. Хайде стига си се сърдила де.
– Ще ти дам аз една коса на теб. Акъла ти пак за мегдана. Онзи на хорото до теб да се хваща. Цяло село затова говори. Тичал бил да те зяпа. Па и срама няма, пущината му. Ама и ти нишани бая му даваш.
– Стига ма, мамо, какви ги приказваш.
Но думите вече Стана не можеше да ги спре:
– Майка му снахи в къщата си не щяла. Че още тримца чакали. На стари години деца зараждала. У нази ще го натири Продан да живее. Нали е къща голяма, а ти едничка. Като няма срам от хората, поне от Бога да имаше, дето толкоз челяд ѝ е харизал. Айде Неда в комшиите ще прати, едното мъжко при тях ще остане, ами другите. По хората ли ще ги навира?! Да помисли за всичките!
– Помислила е, мамо, помислила е.
Сърцето на Жела щеше да се пръсне. И Неда това разправяше, братчето ѝ не траял вече. Дълго му се виждало това пусто чакане. По – бяло лице от Желкиното нивга нямал да намери, нито пък по-сини очи от нейните.
А леля Стана страдаше. Скоро трябва да дели хубавата си щерка. Бе подочула, че Продан ще провожда годежари тия му дни. Новината мира не ѝ даваше. Ех, каква мома е родила само! Старо и младо ѝ се радваха и глави навеждаха като я срещнат. Че казват голям дявол е пустата му хубост. Ама и любовта на младия мъж имаше пръст в това. Разхубави я, разпъпи я. Очите изгряха, гърдите се навириха, кожата ѝ заблестя. Не стъпваше Жела вече на земята. Възгордя се от щастие. Забленува. През деня все през плета надничаше, вести от вярната си дружка Неда да чака. Пък ако и късмет има, у тях на двора да се съберат кога са мъжете по ниви, по къшли и къщата празна.
Конски копита се чуха зад високата порта. Някой почука силно. Леля Стана окопаваше лехата с зюмбюли пред къщата. Изправи се и се ослуша. Отново се почука. Този път по-силно. Различи смях. Тя отвори вратичката на портата и предпазливо подаде глава.
– Може ли да влезем у вътре, лельо Стано? Ще ни поканиш ли? – провикна се връз едрия мъж.
Сърцето на възрастната жена се сгърчи. Лицето ѝ посърна. Резето се изхлузи от омекналата длан. Тя кимна едва забележимо и продума:
– Па влезте де… Няма да пътя да ви посрещам я.
– Жива и здрава да си, лельо Стано. Ти и праведното ти семейство! Берекет да е в къщата на чичо Илия. – Все така гръмогласно нареждаше по – младия от мъжете. Усмивка красеше хубавото лице. Но не ѝ беше до смях на Стана.
– Какво ви води у нази, Демире? – най-после попита тя. Гледаше неспокойно настрани, за да не срещне смеещите се меки очи на мъжа.
– Ами с хубаво идем, Стано, с хубавооо. – Обади се по-възрастния. То и време му е вече, тъй или иначе. Какво да чакаме.
– Аааа, знам ви аз вази, Демире. Отсега да ви кажа – мойта Жела малка е още у чужда къща да ходи на свекърва да шета и свекър да я навиква.
– Е, лельо Стано, немой така. Не чупи хатъра на младите. Горят да се вземат. Не траят.
Подпря се жената на черницата, та приседна на големия камък под нея. Набръзди се лицето й. Тъмни сенки оттам преминаха.
Из зад дувара на къщата Илия се зададе и високо се провикна, та барем махалата цялата го чуе:
– Що чакаш, жено, че не си сложила на двора паралията вече. Я виж какви мъже само стоят пред тебе и те молят. – Добродушният му смях върна надеждата в мъжете. Те се здрависаха. – Отивай да донесеш ракията за здраве да вдигнем за младоженците! Че много са ни добри децата. Дълъг живот да имат, а любовта им край да няма. Тъй както е започнала все тъй да я карат. Очите им изтекоха един друг да гледат. па и да се надяват, де.
Не извърна Стана мокрите си очи към мъжа си. Не знае той за борбата в душата на майката. Отде да знае. Сви рамене обезсилена, тръгна ракия да налива, тъй както Илия ѝ бе поръчал.
В избата, присвита зад пердето на тясното прозорче, Жела подслушваше. Изопната от страх и свян, повдигната на пръсти.
Не знаеше, че днес ще идват. И Недка нищо не спомена. Не беше си сплела косите тъй както искаше. Не беше си облякла подходящите дрехи. Натежаха краката, не смееше да мръдне. Ами ако баща ѝ я извика да излезе, как ще се покаже такава – страшни ѝ се сториха подобни мисли и тя уви слабата си снага още повече около пердето.
– Ха сега сръбнете по една ракия, та после си ходете със здраве. Утре сутрин със Продан да дойдете, по мъжки да се видим. За сватба да се договорим. Кажете му, че дума съм дал сватба ще има.
Жела едва не припадна в душната стаичка. Не се сдържа, та побягна навън. Изкачи като невидима стълбите на къщата и се скри в стаята си. Баща ѝ прихна да се смее.
– Ще уплашиш сватовете, Желе. Каква е тази любов дето те е обладала – пошегува той.
От ранни зори леля Стана шеташе мълчешком и сновеше насам натам. Софрата безупречно нареди, с бели платна я застели, сребърни прибори понаизвади. Новичко да е. Толкова нощи преди да заспят за такива моменти са копнели. Родовете да се продължат, земята спокойна да е, че в млади ръце ще отиде. Новородени жени иконите ще съживяват, нови мъже къщи ще вдигат.
Чисто нов сукман описа тънкото тяло на Жела и то се опна под финото сукно. Очите горяха. Налетите устни не смееха да мърдат, потрепваха от вълнение, недоспиване и безкрайно очакване.
Така стана както го искаха. Сватба голяма имаше. Дарове се дариха, златни монети звъняха по нежни бели шии и в тесни кесии дълбоко потулени, в мъжки пояси.
Що хора се изнизаха, що мръвка се изяде, що песни се изпяха.
Що пари се бяха дарили; кат по кат чеизи се редяха… Eй за тези радостни дни стопаните работеха по дашните си ниви, по пълните обори, имане заравяха, за ката ден да има. За дни като този, но не само. Че кога ги бог прибере да помнят защо на тази земя са ходили. Ако ли не помнят, другите да ги запомнят!
Заживяха младите в голямата къща на булчето. Широки им бяха стаите и спокойни душите. Тръгна надолу, към селото мълвата за тяхното доволство, като река потече между дворовете и махалите. Завиждаха съ(селяните), други се кръстиха и от Бога сполука молеха: „Не може, – казваха те – на едните да даваш, а другите да изпитваш. Синове и дъщери сме ти, равни сме, боже, не позволявай да се мъчим…“.
Продан бе кротко и работливо момче. Все гледаше очите на Жела да пресрещне. И когато тя зачена първата им рожба, радостта им бе неизразима. Пренареди дома Стана в очакване на първото си внуче. Плетеше, тъчеше, вплиташе неизразимото, чудното, де беше видяла, прекрасното кое беше разбрала. Таткото люлката измайстори. Покрива за зимата оправи, дървата наредиха, житото и то заблестя в селските хамбари.
Бременността на младата жена напредваше както и зимата приближаваше.
Докато един ден Жела спря да се храни. Опечали се бъдещата майка. Заленя. Нямаше апетит, нямаше охота, нито спокойствие. Спеше по цели дни. Яростна тъга покри красивото ѝ лице. Остра болка раздра гърдите й. Дългата ѝ коса се посипа, опада. Мъжа ѝ и той се смали. Уплаши се.
– Не мой така, Жело, хапни нещо – молеше я. Но Жела не чуваше молбите му. Страшни мисли я налягаха: „ Това дете ще ме съсипе. Ще ме убие. Ще си ида млада и хубава. Заради него ще умра. На мъж не мога да се порадвам. Любовта ми затрива….“
Обзе я адска треска. Пълзеше по земята и виеше. Пратиха хора да повикат баба Иванца знахарката от долната махала да и побае горката. Два дни старата женица нарежда над главата на болната своите слова. Никой от тях не мигна в очакване на чудото. Но чудото не стана. Жела стенеше и молеше старицата да я отърве от бебето в корема й. Да го махне та да не се мъчила повече. Беше непреклонна в страха си. А то тихо и кротко продължаваше да расте в корема на майката. Разбираше омразата й, но му се искаше да поживее, а и Бог така бе решил. Жела продължаваше да проклина деня в който го е заченала и молеше за своето спасение. Да спре да отнема живота й. Младостта й. Хубостта й. Любовта й.
В такива мисли мина Коледа. Отиде си годината. Януарски студ скова полята.
В тихата къща се чуваше само пукота от цепениците в огнището. Продан държеше слабовата ръка на жена си, увещавайки я да приеме рожбата им, растяща в нейната утроба. Но омразата победи в Желиното сърце и тя се отрече от плода в корема, обявявайки го за невъобразим товар. Реши да не обича.
Момиченцето изплака по тъмно две седмици след Новата година. Спокойните му сини очи стоплиха сърцето на леля Стана, но не срещнаха майчините…..