Срещу отворения ми прозорец
една череша се е плодила за нас.
Здравите ѝ, до блясък зрели рожби напират
да разпръснат соковете на създателя
в моите уста, свити от изречени критики.
Едрите череши ме подканят
да ги поема, за да неутрализират отровите
на изказани думи —
онези, които натежалото дърво
не допуска до ушите си,
смятайки ме за равна.
Аз нетърпеливо грабя от охолната му пищност,
а то ми пази сянка,
за да остана край него.
Под едно дърво намирам успокоението,
заради което хиляди се уединяват
в студено усамотение, нейде скрити от света,
пропускайки отражението на слънчевото лице
в черешово листо, отхапано
от любопитна птица, поканена на гости
в черешовата обител…
…също като мен.