Посоки

Накъдето е Наникъде

Едно време баба ми казваше: животът така бързо се изтъркули, една шега беше.

Виждаше ясно траекторията му и къде се намира тя върху пътя си. Не се страхуваше от смъртта. Живееше ѝ се. Как само ѝ се живееше. Но се приготвяше за големия край.

Често си мисля за нея. За дядо ми също. Градиха, отглеждаха, събираха, раздаваха, после се прибраха. Вървели са нанякъде. Аз като че ли нямам посока. Вървя навсякъде и наникъде. Искам много, допускам малко. Гледам нагоре с надежда, но не знам това горе дали е миналото или бъдещето. После навеждам глава надолу. В някои езици надолу е посока за бъдещето. Може би са прави. Там свършваме, раждайки се от онова горе – любовта. Лекото, достъпното, което е навсякъде. Малцина го искат. Смесват го и го пият блудкаво, раздават рехаво, усмихват се повърхностно, но желаят алчно.

Как да начертаеш такава траектория?!