Запомнящите се истории на Балзак щях да ги сметна за донякъде преувеличени и напудрени, ако не познавах добре нрава на хората от село. Е, поне господин Гранде щеше да ми изглежда фантастичен герой, а скъперничеството – явление, раздуто от гениалното писателско перо. Но не. Скъперниците са навсякъде и не подминават романтици като мен.
Петя беше едва на седем, когато за първи път усети, че парите имат и други лица.
– Колко пъти да повтарям, че в тази къща не се купува месо! Само когато аз кажа! Не го ли запомни, тъпата ти глава?! – обидите от устата на бай Спас се опитваха да прехвръкнат в отсрещния двор, но две парчета свежо месо тупнаха върху белия камък, прелетели с бясна скорост през плета.
Дядото на Петя се стресна от необичайната находка. За малко прясното месо да го зашлеви. Объркан, замълча, но после се съвзе и се провикна:
– Я да спираш с идиотиите си вече! На нищо неприлича това. Станал си за пенсия, а още с глупости се занимаваш.
Свадата от другия двор заглъхна. Киро се приближи към плета, разрови гъстите зелени листа с пръсти и щом видя Спас, му извика:
– Не са хубави тези работи, Спасе. Внучето ви е тук, а вие за глупости се дърлите. Защо се караш на кротката си жена, та тя за детето мисли, не за себе си? Ще му купи месце, я – с какво да го гощава? Да не искаш като теб моркови да гризе момчето цяла вечер и да топи в чинията с голи домати?
– Ти не се бъркай в чуждите работи, че няма да го пусна у вас да идва повече!
Петя започна да хленчи и за малко да се разрида:
– Искам да си играя с бати Стельо, искам… – сърдеше се детето.
– Хайде да се прибираме, Пете – дядо ѝ я хвана за ръката и я поведе към къщата. – Не го е срам, в пари се къпе, а една пържола му се свиди да изпече за малкия, не го е срам – нареждаше под носа си дядо Киро.
Петя трябваше да завърши четвърти клас, за да разбере, че дядото на Стельо пазаруваше единствено захар, олио, оцет и свещи от магазина. Много рядко – кус-кус и обикновени бисквити. Не позволяваше на жена си да купува пилета, колбаси или разни други глезотии. Зеленчуците произвеждаха сами, а огромните им овощни градини отдавна ги бяха направили богати. Не напразно селото носеше сочното име Кайсиево – заради пословичната сладост на кайсиите от градините на бай Спас.
Колкото и рядко да идваше бати й Стельо, Петя се радваше и нямаше търпение да го поканят за игра. Децата тичаха по зелената поляна в задния двор на къщата. Там нямаше насаждения – единствено в края на поляната бе разположен обора за овцете, които тази година останаха четири.
Стельо не обичаше да говори за нрава на дядо си, нито за „бедността“ в която живееха. Щом чуеше да ги одумват в селото, бързаше да се скрие у дома. Беше наясно с алчността на дядо си, срамуваше се и едновременно обичаше семейството си.
По нелекия начин момчето научи, че светът на възрастните е пълен с противоречия.
Един ден Стельо разтревожено извика Петя до плета:
– Ще може ли следобед, към три, да дойда у вас?
– Разбира се – недоумяваше Петя – че кога не е могло?
– Едни приятели от селото искат да минат да ме вземат на път за стадиона, но нали знаеш нрава на дядо, та затова им посочих вашата къща– стеснително обясняваше момчето.
– Май не разбрах – Петя смръщи вежди.
– Срамувам се от нашата къща – Стельо наведе глава – такава грозна, кирпичена, схлупена…
– Тогава нашата е твоята, бате Стельо. Готово! – Петя заподскача около него.
– Благодаря ти, Пете. Ще те науча да караш мотор.
– Наистина ли, бате?
– Обещавам!
В следващите седмици от лятната ваканция, Петя и Стельо прекарваха следобедите заедно. Катереха се по дърветата и се криеха зад гъстите храсти. Бате й Стельо я научи да играе на топчета. Момиченцето обожаваше кристалните сфери. Къташе ги в малка кутийка от сапун и всеки ден ги броеше.
Тук, сред тревата и птиците, между уюта на селските дворове, Петя започна да разбира хората и техните странности.
Както майката на Йожени Гранде си заминала с облекчение и с мъка в сърцето, така и бабата на Стельо си тръгнала от този свят онемяла от великанските размери на скъперничеството на мъжа си. Върху лицето ѝ крещяло човешкото безсилие – невъзможността да се предвиди глупостта. Отишла си твърде рано, ненавършила шестдесет. Бай Спас не я завел на лекар, щом язвата ѝ се пръснала. Докторите не помагат, а само те доят – повтарял докато спътницата му вехнела.
Между двете къщи плетът ставаше все по – висок и по – гъст. Петя рядко поглеждаше натам откакто отсрещния двор опустя.
Стельо не се върна повече в Кайсиево. Дядо му почина, но той не дойде и на погребението. Кирпичената им къща се бе наполовина срутила, но не тя затиснала скъперника.
Разправят, че когато дошъл лекар да види стареца, се уплашил от бедността в стаята. Решил да не взима пари на дядото по никакъв повод, но онзи настоял да му плати. Тогава възрастния мъж се навел и измъкнал една ръждясала ламаринена тенекия из под леглото. С мъка отворил капака й. Била пълна с пари догоре. Скъпоценните късове оплетени в паяжини зарадвали ръцете на стопанина им. Но щом доктора поел банкнотите установил че това били стари пари. Като вестници са – казал, мина им времето.
Дали заради намаления си слух или липсата на телевизор, бай Спас така и не разбрал, че преди две години сменили парите в държавата. Новината го довършила.