Леля Ванче

…Семействата ни се нанесли в новите си апартаменти в току-що завършения блок по едно и също време, на един и същи етаж. Майка ми и леля Ванче много си допаднали. Двете млади и интелигентни жени станали близки. После съм се родила и аз и радостта на етажа, както и детският глъч, се умножили.

Всичките ми детски спомени са свързани с моята леля Ванче. Каквото и да имахме за вечеря, първо слагахме в една чиния за нейното семейство за да го опитат. И те правеха същото. Там, в уютните вечери на детството, разменяхме пълни чинии на етажа. На трапезата ни винаги присъстваше споделената гозба и всеки от нас я опитваше с нетърпение заради чудните кулинарни способности на двете жени.

Сладкарските им умения също бяха ненадминати. Леля Ванче правеше най-вкусните сиренки, най-сладкия тиквеник и най-чудния десерт от бисквити, орехи и много масло. И не пестеше продуктите. Ухаеха на изобилие и сладост. Щом донесеше препълнената чиния с лакомства, ми идваше да се скрия на терасата и да изям всичко сама. Но тъй като всеки у дома очакваше сладките на леля Ванче, ние си ги поделяхме.

В дома на леля Ванче също очакваха фунийките с крем, патент на майка ми, огромно парче нашарена торта или десетките й сладки, украсени с шоколад и орехи. Щом майка ми внимателно ги подредеше в поднос, казваше:
„Бягай да ги занесеш!“

Аз само това и чаках. Отварях входната врата с гръм и трясък, нахлузвах чехлите пред вратата и, запъхтяна, позвънявах на отсрещната. Направо влизах. По онова време входните врати не се заключваха през деня.

Подавах чинията с лакомства, а моята леля Ванче с изящен маниер и грейнали очи добавяше:
„Изглеждат чудесно! Майка ти е голяма майсторка. Хайде, влизай, моето дете!“

С радост и задоволство пристъпвах в подредения им дом и се настанявах на широкия скърцащ диван в дневната. Понякога двете отивахме в хола, за да не прекъсваме заниманията на съпруга й.

Леля Ванче отваряше шоколадова бонбониера, правеше ми домашна лимонада и нареждаше в чинията всичко, което едно дете би хапнало с удоволствие.

През това време си говорехме за разни житейски неща. Тя с интерес слушаше детските ми истории и мнението ми за това и онова. Недискретното ми любопитство напираше непредпазливо, но леля Ванче умееше деликатно да го задоволи, карайки ме да се чувствам значима и уважавана.

Леля Ванче присъстваше на всичките ни безбройни рождени дни, сватби, кръщенета и погребения. Ние — на техните. Познавахме роднините ѝ и житейския им път, както и семейството на леля Ванче знаеше всичко за нашите. Бяхме станали повече от роднини. Нямахме тайни, споделяхме си всичко. Леля Ванче умееше да изслушва с дълбоко разбиране дори безразсъдните грешки на младостта и да ги приема като важни житейски крачки. Само докато слушаше, вече лекуваше.

На всеки празник ни правеше невероятни подаръци, даваше ни големи суми пари, а по-късно тази грижа се прехвърли и върху нашите деца. Тя и за тях беше леля Ванче. Заминахме за други градове и държави, но щом се връщахме в родния град, първо при леля Ванче отивахме. Обаждах ѝ се отдалече, а тя се чувстваше горда и поласкана.

Да ви кажа и това. В хола имахме модерна електрическа печка тип камина, която светеше с мека, изящна светлина. В края на седемдесетте семейството на леля Ванче било на гости в Москва и оттам ни донесли печката, както и още куп подаръци. Сред тях бил и сребърен сервиз за чай. Представяте ли си?! Пътували са с влак цяла седмица чак от Москва и са носили такива обемисти подаръци за своите съседи. Спомням си когато тя за първи път ми разказа историята, колко се впечатлих. Думите й бяха:
„Щом за нас сме си купили, няма как да не вземем и за вас.“

Преди десетина дни моята леля Ванче напусна този свят тихо, в съня си. Не мога да повярвам, че я няма и че сръчните ѝ ръце няма да приготвят отново пищния кекс, както само тя умееше. Не мога да повярвам, че вратата срещу нас ще остане затворена завинаги. Още от детството познавах аромата на техния апартамент, знаех произхода и историите на всяка вещ в дома им.

Днес живея в по-голям град, но не знам имената на повечето си съседи, още по-малко дали са тъжни или радостни. И те не знаят за мен.

Безкрайно съм благодарна на живота, че ни даде за съседка леля Ванче — станала за нас сестра, майка, баба, душелечител… Никой няма да заеме нейното място. Не, не съм песимист. Хората днес нямат тази търпимост към другия, нямат това време, нямат настроение или достатъчно пари, а някои — здраве… всеки намира оправдание.

Леля Ванче не се умори да ни посреща с десетилетия, после посрещаше и нашите деца. Не се умори да изслушва, да се радва с нас — нейните съседи — независимо че и тяхното семейство беше многобройно и непрекъснато внуци и роднини я навестяваха. Не се умори мислено да пътува с нас по света, да готви, да гощава, да дарява. Гостоприемството ѝ винаги е било онзи пристан, който е успокоявал изопнатата ми душа.

Днес ми останаха само спомени и много сълзи от радост, че животът сътвори тези незабравими преживявания в моя — в нашия — живот.

Над пет десетилетия си разменяхме пълни чинии с блюда, а сега сърцето ми е пълно с прекрасните ни общи моменти.
Страхотно е да имаш своята леля Ванче.