В самотата, като че ли, общувам с всичко твърде пълноценно. Не, не съм самотна. Притихнала съм по един великолепен начин – слухът ми е изострен, онзи забелязващ всяко потрепване от огромното кълбо за каквото се усещам. Всъщност не знам дали е кълбо, но със сигурност е грациозно търкалящо се чудо по изваяния теракот на италианските площади които вече четвърти ден обикалям сама, на пръв поглед безмълвно, но истината е че възторжените крясъци на радост, почуда, възхита, пръсват главата и тялото ми на парчета, осъзнавайки че докато ще вървя по стъпките на Леонардо и ще дремя посред нощ в хотелската стая с широки от изумление очи, (заради творенията на Донатело), то няма как да сглобя пъзела на онова което наричам себе си, още повече, че част от него не спира да мрънка да остане завинаги тук, в Тоскана. Интересното е, че където и да пътешествам, все оставям нещо от себе си. Компромис, задето не спира да ме измъчва тягата да търся по света своето. Не своето като нещо което би следвало да ми принадлежи, а усещането за неоспорима близост, лишена от дилемите на ума. Например Флоренция е пример затова. Егото предусеща безполезността да се застъпва за себе си и присядам за дълго край реката, потопена в медената светлина на нощните фенери и разпръскващия се смях на безкрайни посетители. Не си задаваш въпроса – Какво е ако остана…? Просто оставаш. Не знаеш колко дълго, но оставаш.
Преди десетилетия, когато бях малко момиче с трудно детство, разделена от родното място, мечтаех да се завърна в това чудно място. Най-обикновеното за мен бе прекрасно. След години започнах да пътувам по други земи, уредени държави с изтънчени хора. Онзи селски район,от моето детство, ме натъжаваше.Треперех от желание да имам възможност да зърна знойните скали на други , по екзотични брегове. Това прави с нас живота – върти, центрофугира…Копнежите екзалтират, след което утихват, после отново се надигат, а онази мистериозна птица в теб тресе решетките, препречващи полета й. Един ден те се огъват, някоя се счупва и птицата те повлича в бесния си полет, удържан с години. Тогава не правиш разлика между чужди и свои земи, близки и далечни, красота и посредственост. Харесва ти всичко, но не само. То ме забавлява с близостта си.
Напоследък забелязвам естетиката и на неугледните неща. Странно за мен, че те ме докосват по един симпатичен начин. Засищат сетивата ми трайно и надълбоко. Не смятах, че съм способна да погледна неугледността и сивотата и да открия нещо интересно там. Стана от само себе си.
Трябва нещо да се е случило в душата ми, щом преживям света различно…
