Докато Bonjour следваше равнодушната ми усмивка
и Côte d’Azur ме вербуваше, за да остана,
аз предателски копнеех да зърна пристанището си
и да се хвърля в прегръдките на каменистия ми дом.
Моето vérité не желаеше да наскърби
обикналата ме Марсилия, която с болка в сърцето
се наложи да ме пусне.
Αμόρε-то ми ревностно принадлежи
на смеещото се крайбрежие
в онзи закътан Юг,
чиито очи са вторачени в Атона.