Там, под вехтото одеяло с мирис на моето детство,
открих състраданието. То бе поизмачкано и протрито,
но търпеливо и добродушно. Простовато,
но и широко разкроено. А аз, уморена за сън и от себе си,
поозлобяла и побеляла, отметнах същото това одеяло,
за да полегна и днес, изтощена от търгуването си с бога.
Състраданието дори не изохка под тежестта на снагата ми,
нито ме укори за отлагането и пренебрегването.
Разпознала го, приех хората с техните велики недостатъци.
Разбрах — моите бяха повече.