Феята Лили
1
Една руса главица се показа през отворената врата и две меки очи надникнаха с интерес. Дизайнерката се бе втренчила в нищото и това я успокояваше.
– Заповядайте – чу своето ехо.
– Ауу, че красиви рокли! Боже, невероятни са! – прекрачвайки прага на бутика, двете очи вече обичаха.
Не можеше да определи възрастта на момичето: ронливо телце, дълга сламено руса коса, стърчаща на воля; никаква следа от грим откакто се бе родила; естествена руменина, прикриваща напукани прасковени устни; закръглени очи. Приличаше на персонаж от Олимп, обречен никога да не познае присъщите им любовни скандали. Имаше усещане за ангел, но „фея“, като че ли, най-много ѝ отиваше.
– Мамо, погледни само колко са красиви. – Девойката се завъртя бавно и с тялото си описа грациозен кръг, стъпвайки на пръсти.
Възхитата ѝ бе спонтанна и искрена; дизайнерката не умееше така. Дори когато се пръскаше от радост, преживяваше това пръскане вътре в себе си и силната заря, вместо да украси света, разцепваше тялото ѝ. Друг път си мислеше, че подскачащият ентусиазъм ще я облече в наивност и ненадеждност. Умът ѝ бе гениален в намирането на велики оправдания, докато не я превърна в емоционално тромава, макар отстрани (според преценката на повечето ѝ близки) да изглеждаше обучена в дзен.
„А може би девойката от всичко се възхищава – предположи дизайнерката – сигурно ми прави комплимент“ – си помисли, без да демонстрира повишена емоционалност.
– Вие сте много красива жена. Невероятно красива – чу я да казва.
Гледаше я право в очите, а възхищението ѝ изпълваше стаята. Дизайнерката не каза нищо. Едно пискливо гласче нейде в главата ѝ подхвърли: „Кога ще станеш и ти смела в спонтанността си, а?!“
Феята продължаваше да се докосва до скъпите рокли и да ги засенчва с блясъка си.
– С какво мога да ви помогна? – най-накрая произнесе нещо съществено.
– Ние с мама – тя се обърна към жената до нея; усмивката ѝ превзе цялото лице и то стана златно – искаме да изберем рокля за мен.
Майката, жена след петдесетте, бе нейната котва: интелигентно лице, пълна фигура, мека скептична усмивка.
– Търсим подходящата рокля за абсолвентския бал на Лили – любезно поясни госпожата.
Отново се шокира. Кристалното девойче не изглеждаше на повече от седемнадесет. Лежерният августовски следобед обаче остави модистката разсеяно равнодушна.
Феята избра снежнобяла рокля с дължина до коленете и тънки презрамки. Щеше да прилича на булка сред останалите абсолвентки. Въображението на дизайнерката се изчерви от предположението си.
Дразнещото гласче отново се намеси: „Видя ли колко е смела, а ти…“ То изчезна преди да го прогони. Но не искаше да го гони. Имаше право този път.
– Лил, мила, толкова си красива – майка ѝ плесна леко с ръце, щом феята пристъпи от пробната, преоблечена в бяло.
– Нали, мамо… – девойчето наблюдаваше образа си в огледалото, дизайнерката и майка си едновременно – Вие как ме намирате?
– На вашата фигура изглежда чудесно, стои ви прекрасно – отговори дизайнерката.
– О, ако знаете как на вас би ви стояла, с тази дълга черна коса и на вашите тъмни очи…
Дизайнерката не можеше да признае на глас, че никога не би облякла роклята в бяло, дори и на втората си сватба, след като дори не бе облякла такава на първата.
Феята не обърна внимание на нейното предателство. Вълнуваше се заради новата си рокля, заради бялото, от магазина, от собственичката – въобще от всичко се вълнуваше. Тънките ѝ пръсти се докосваха до нежната материя, страхувайки се да не я наранят, докато дизайнерката я опаковаше.
Знаеше, че стъкленото момиче ще се върне отново. Нуждаеше се от кристалния ѝ звън.
– Може ли да ви посетя някой ден, ей така, без повод? – попита девойчето внезапно.
– Разбира се, много ще се радвам – отвърна дизайнерката.
Бутикът остана да свети дълго след като тя си тръгна. Августовският следобед се размърда.
Дизайнерката застана пред огледалото и се мъчеше да види отражението си с очите на феята. Взираше се настойчиво.