Пише ми се…- казва тя – редя букви в думи, разчитам калъпите, орисващи общуването със света, с миналото и с бъдещето. Дълго отлагах писането си, осуетявано от чаканата зрялост, небързащата зрялост. Тя има друг темперамент, не моя...
И докато грандиозни стихии гуляят в покоите на Аз-а ми, чийто домакин е душата отредена за мен, се втурвам да търся компанията на външни такива: въздухът под клоните на дърветата в парка, кардиолог за мнозина; мантрите солена пяна надминаващи уменията на умели магьосници и неразпознаваеми феи; отлежалата, за капризни ценители, главозамайваща течност.
Навън е студено, независимо, че бях пропуснала да следя календара след края на септември. Събувам чорапите си, маратонките, хващам ги в едната ръка и смело нагазвам плитчините до брега. Острия студ изопва претенциозните ми пети, както и разглезеността на всичко което наричам себе си и изведнъж Троицата напомня своето съществуване с остро пробождане в скованите ми гърди. Бог се е забавлявал като е съчинявал играта за нас. Малко пот по челото, брулещ вятър или пък ледена вода и трезвостта те изпълва. Духът позабавя бясното желание да демонстрира своята космополитност. Навежда се да целуне пръскащите се слепоочия. Сърцето ми смутено от внезапната визита посвещава своята дързост на старото познанство и среднощните танцьорки гуляйджийки придобиват лица на светици.
Някои от тях спряха да идват. Отдавна. Лудуващата до сутринта непримиримост, например, ненаситно бодърстваща с чаша първокласно вино. Отиде си. Сложната й аеробика поддържаше тялото ми фино и свръхчувствително…за да може еластичността й да гърчи младата ми същност. Младостта ме правеше податлива на изкушения и фалшивата гостоприемност на тялото, ми бе натрапена като моя. Моята Сила бе притискана от вилнеещи енергии и нейното задушаване провокираше струйки страх в свръхчувствителните ми клетки. Ти помниш това, душо моя. Истерично безмълвие на глуха радост те връхлиташе в ония години. Пируваше под стряхата на страхливото ми сърце. Танцуваше до припадък от разливащата се като лава страст в ниските етажи на душевния замък. Милиони хорски съвети и вярвания крещяха отвън, отвързали своята истина, а ти без да им вярваш изпробваше всяка заръка. И това взаимно ни изтощи. Още сме уморени ний с теб. Колко сили хвърлихме в Нищото. На колко неща робувахме. И много научихме. Както за себе си така и за хората.
Пъргавината с която се стрелваш край мен и бягаш в различни посоки потвърждава вечната ти младост. Енергичността ти е същата, както и преди да се родя. Необуздаността ти е по-елегантна, но все така своеволна. Не остаряваш, разгадах те. И мъдростта ти е различна. Не е като тази на плътта. Умората на плътта мнозина я смятат за уравновесена зрялост, но това не е истина. Безкомпромисен път към смирение е. Одеждите ти, душо моя, остават в дар на този свят. Да, това е тялото, в което ти препускаш в галоп, ту затръшвайки врати, ту присядайки в някой ъгъл на самотен размисъл. Също като мен.
Все по – често магнетизма на взаимните ни импулси оформя живо въже по което се катерим. Посрещащата ни тишина носи усещане за неподправеност. Започвам да бъда себе си. А ти разбираш нуждата ни от сътрудничество единствено заради общото ни спокойствие, обещаващо по – дълготрайна възбуда без последици като тези в младостта ми. Двете с теб сме на едно мнение, че достатъчно се пилеехме по претъпканите пътища на посредствени забави, където въображението ни работеше против нас. Безвкусни ангажирания на време се перчеха със статут на романтични видения, претендиращи за вечност и святост. Ограбваха ни, но ние обичахме силно, както и сега. Спонтанно, неподправено, по много. Без да делим на живо и неживо, нищожно и грамадно. Морето, което галех, остана в сърцето ми. Планината, пазеща гърба ми, и тя намери своето място там. Иронията е, че все още нямам дом, който да нарека мой, но сърдечното ми пространство побра хиляди хектари, избрали го за свой пристан. Влизам сред топлината там нейде в гърдите ми и се радвам на изобилието и задружността.
Какъв стопанин съм аз, душо човешка? Гостоприемството не е силната ми черта, но волята ми за живот и развитие е с корени опасващи постижимото и непостижимото, видимото и възможното. Твърдостта за която ти говоря ме прави скована персона, ала кръшна танцьорка. Като теб. Усещаш непохватност в промяната ми. Но нека взаимно си помогнем: аз да стана по – земна, а ти – по космополитна. Да надскочим инатлъка който добре прикриваме и следващата симбиоза ефирно да се открои. Новият стил не би могъл да се нарече модернистичен, защото ще е закономерна свастика на промененото ни амплоа.
Не, не съм залитащ идеалист. Разбирам, че пребиваваме в свят, в който всичко се измерва в тежести и красотата също тежи. Но виждам и леката като перце красота от спиралите божествен огън, причудливо извиващ се навсякъде. Един от тях си ти. Караш тялото ми да се чувства специално, но често и виновно. Бъди по – великодушна! Идеите за справедливост не рядко ограбват моето време и общото ни благополучие. Нека издухаме насъбралия се прах и влезем в живота изоставили много от старото. Душо моя, страстта ни е обща. Повлияни сме от простотата на тихата утрин, милвани от морския ветрец под прожекторите на звездите. Не съм астроном и не пътешествам в непостижимото нито пък съм моряк и не живея в морето. Не ора земята за да прелива дома ми в реколта, нито пък паса стада за да тече млякото им. Но незнаен разказвач всеки ден ми разказва за тях. А на тях – за мен. И това е душата от която е дадено на всеки. И нищо не е скрито. Няма нищо невидимо. С „невидимостта“ оправдаваме бавните, траещи вечност непромени. Оправданията за мудността ни се множат като капките дъжд в ноемврийската вечер. Тежки и неотместими са впитите навици, чиито пагубни последствия всяка минута ни правят дребни, жалки, тресящи се от страх и съмнения, човечета. Обезобразяват младите ни същности, превръщайки ги в оправдаващи злото същества. Способни сме да приведем стотици неоспорими аргументи в подкрепа на това, че заслужаваме окастрения си от към могъщество живот, да припишем цялата вина на независещи от нас обстоятелства, на вече щамповани обстоятелства от минал или още по отминал живот, на невидими сили, наши неотменими господари. И на една деликатна, но толкова фатална същност – човешката душа.
Душата ми е сцена на боговете, онези колоси от енергии, идващи от непознати за мен места. Техните персонификации бавно превземат плътта, но …предпочитам да съзерцавам топлия въздух зашеметена от лечебността на хладния ветрец в приближаващата нощ, изправена пред любимия бог на водата и общото ни пространство – морето. В подобни моменти не се интересувам от произхода на заобикалящото, нито от цикличността или от философските непрестанни въпроси; спирам да се страхувам за необходимите средства, за нужното време. Наличието на тайнството и увереността, че съществуваме е всичко което ми стига. Не мисля за религия в тези минути на откровение.
Тук ще разкажа за една от срещите ни, не ще премълча този път:
„Боязливост изпълва принудата ми да ти споделя, че знам за твоите три деца, които ти така добре отглеждаш. Пускаш ги на воля да играят в тялото ми, знаейки колко обичат да ме изтощават. Бясната им игра отвлича моето внимание, силите ми, ангажира времето ми. Писва ми от глезените ти рожби. Закръглени от преяждане и угодничене. За туй вземи присърце съдбата на дъщерите си и ги дръж по далеч от мен. Желание, най-първа от трите, не познава срама. Идва, нахълтва и ме тормози. Задоволяване е твърде досадна, пребърква джобовете ми, Угризение е най-свенлива от трите, но и твърде коварна. След нейните чести посещения лежа отровена и бавно се съвземам.
Дъщерите ми казват, че синът ти Егоизъм ги задявал. Ласкаел ги и съблазнявал. Не искаш да се съберат децата ни, но те се обичат. – Думите ти ме събудиха в една тревожна нощ, докато молейки се исках да стигна до теб.
Аз ти отвърнах: И двете заченахме от Страха. От един и същ баща са децата ни. Нека всяко от тях тръгне по белия свят и намери любовта си, та да се радваме на внуци!“
Ти нищо не каза. Проводи дъщерите си. Сега чувам само ехото от гръмкия им смях нейде далече далече.
Страхът ни кара да гоним себе си от себе си. Но нека не бягаме повече! Едно необяснимо безстрашие, като че ли слага край на спора вътре в мен. Осъзнала недоволството от своето развитие в този живот разравям сегашния момент и търся скъпоценност…