Порцеланов човек не е този който изглежда готов да се счупи, а онзи който въпреки неприкритата ронливост не се чупи.
Крехкото й телце тропаше ритмично по стария градски паваж, а звука му бе порцеланов. Леко прегърбена и пъргава, малката дама на почти деветдесет, не вървеше, а се носеше по морската улица подобно на препускащата младост. Сребристите й коси имаха странна прическа – прилежно подредени на черта няколко пръста над раменете. Тънките й пръсти се подаваха из зад елегантна чанта със старомодна закопчалка.
Тя ме наближи, а аз, надвесена над надписаните си кашони, спрях да си почина. Загледах я. Порцелановата дама отмина, обърнах се след нея. Лачените й обувки почукваха по калдъръма. Вятърът развяваше вълненото й пончо, наметнато над деликатните плещи. Тропотът на токчетата изведнъж спря и кафявата сянка хлътна в двора през две къщи от моята. Продължих да пренасям кашоните през улицата, но в действителност вкарвах събрания си живот в нова рамка, галено наричайки я „дом“ и се чудех защо не се радвам така като го очаквах. Оказа се не толкова вълнуващо. Никак даже. Десетилетия мечтаех да имам мое местенце което да нарека свой дом. Избирах мястото, после го отхвърлях. Никога не беше То. Осъзнах, че мисълта да се установя някъде завинаги, причиняваше агония в множеството пътища на съвременната мисъл обладала и мен. Невероятният безброй от възможни идеи ме дезориентираше и саботираше всяко трайно решение да заживея някъде. Беше лесно да го проумея щом пристъпих директно към покупката. Тогава задрямали завинаги бесове се пробудиха от нищото, но бях готова да ги срещна. Не подозирах, че в съня им, продължил почти вечно, добрите от тях бяха надделели и битката в крайна сметка се оказа много по – лесна от колкото предполагах. Имах свой дом и връщане назад нямаше.
Чашата горещ чай успокои треперещите ми от преумора колене след безкрайния ден на пренасяне и подреждане. Потъването в чисто новия диван бе дълго чакана награда. През празните прозорци нахлуваше светлината на съседите както и тази от къщата на порцелановото създание. Дрямката се оказа по упорита от любопитството ми и аз навлязох в новодомската си нощ.
Сънувах сън. Бягах, бягах от новата си къща. Обърнах се назад, с надеждата къщата да е изчезнала от погледа ми, но аз все така стоях пред входната врата без да мога да помръдна. Не можех да избягам…
…От Порцелановата дама го разбрах. Нявга и тя го осъзнала, заклела се нивга да не бяга повече. Обърнала гръб на всяко свое бягство, навирила главата, закичила брошката. Нарисували й портрет. Сграбчила мъжа си под ръка и дълго обикаляли света.
Дали заради самотата и добрите обноски, или заради котките, които и без друго споделяха дворовете ни, дамата от фината сплав ме покани в дома си на кафе. Приех поканата веднага. Отложих за късния следобед подреждането на останалите вещи, изтупах праха от дрехите си, прескочих десетината кашона и с благодарност заключих входната врата.
„Порцелановият“ дом бе впечатляващ. Изглеждаше недокоснат, подобно на музей, а мисълта, че тук живее полусляпа жена, приближаваща деветдесетте, ме караше да се срамувам. Кухненските плотове, масата за хранене, както и холните масички, бяха лишени от вещи, издаващи навиците на собственика. Повърхностите лъщяха до блясък. Единствените предмети върху тях бяха ваза със свежи цветя и масивен кристален пепелник. Множество картини украсяваха стените на къщата в която не липсваше слънчева светлина заради широките прозорци, опасващи дома в полукръг.
Бяхме се разположили в ъгъла на просторната й дневна, близо до открехнатия прозорец, откъдето тънката струйка дим от нейната цигара се проточваше незабележимо и чезнеше през отвора на плъзгащия се прозорец.
Червилото й имаше цвят на мушмула, а обеците й си пасваха с брошките върху нпорцелановите чехли. Тя се завърташе така естествено и феерично, докато разливаше кафето в чашите ни, че плетената й перелина очерта няколко грациозни кръга.
От ели пет години Елени живеела сама. От както съпругът й починал. Единственият им син, преди баща си, се споминал.
– Красивото ми момче, не беше тръгнал да идва в този свят. Дали се бе заблудил, не зная, но казвам ти, не беше той за тук. Затова и рано си тръгна.
Големите й очи приличаха на старовремски накити. Нявга носени и препредавани. Сега си почиваха от дългото служене. Слабите й плещи имаха формата на младо дърво насред придошла река. Крехки и жилави. Животът около Елени бушуваше от капризи, а тя – го възхваляваше такъв какъвто е.
– Ще изпуша още една и ги прибирам. Стига ми за днес! – Тя извади тънката цигара от кутийката, помогнах да я запали. Рязко я затвори и добави: край, това беше за днес!
После отново я отвори. И отново.
– Баба ми и тя да знаеш как побягнала веднъж. – Елени припряно издиша цигарения дим – искала мъката да я затрие, земята да я погълне. Вятъра да я отвее. Но нищо от това не се случило. Така и не избягала. Голям чешит беше, ей.
– Спомняш ли си я добре, баба си..?– исках да чуя историите, но и не исках да изглеждам нездраво любопитна.
– Е, как да не си я спомням, та тя до сто и седем живя. Щом ги навърши, легна на леглото. Изпъна крака, подви лакти и рече: „много нещо изживях аз, стига ми толкоз! На живот се наситих, края му се не вижда. Нека има и за другите!“ – Остана да чака смъртта. Три дни тишина й пазихме. Молихме я да размисли. Но не отстъпи. На третата вечер и смъртта се предаде, та дойде и я взе.
Елени говореше въодушевено, гласът и кънтеше в голямата, но опустяла къща. И баба й така говорела, половината Созопол я чувал.
– Всичко живо я познаваше. По цял ден обикаляше брега, после кръстосваше махалата. Чак за вечеря се прибираше.
– Ами мъж нямаше ли си? Починал ли беше?
– Ще ти разправям – грабна отново малката кутийка с цигари, измъкна една и посегна към запалката. Сякаш бързаше да изпревари някого. – Ама айде, последна цигара запалвам. Заради тебе, да знаеш! …Нали си ми гостенка. Иначе не се сещам да пуша. Може по една, максимум две на ден.
– Не ти ли пречат цигарите? – приятелски я запитах.
– Не! – тръсна глава малката жена. – Не ми пречат, та защо да ми пречат?! Аз не прекалявам.
– Добре, – съгласих се – а и корена ти си го бива, дълголетен е.
– Коренът ми е Родопски. От най – старите и от най-здравите.
– Родопски ли?! Мислех ,че е морски. Нали в Созопол си родена?
– Бежанка е баба ми, нали ти казвам. И тя много е бягала, горката…
Дълбоките очи насреща, два мистериозни кладенеца, се разшаваха. Други времена и чужди земи се протягаха от там, докато порцеланът наоколо ги респектираше.
Следващата нощ тя се появи отново.
Срещу мен вървеше дамата от фината сплав, моята съседка, кльощава и жилава, а голямата брошка в среда на гърдите й, пищна и ярка, грееше нажежена с живот. Гледаше през мен със своите връз големи тъжни очи. Взорът й не можеше нищо да го спре. Стрелваше се напред, пробождаше нищото и изскачаше да търси. Преравяше тъмното, надничаше в тленното и отново хукваше. След него потичваше и тя. Загърната с грамадния си шал, напоен с поувехнал аромат от миналото, тя се сгуши в спомените си, там на улицата пред мен.
Меките улични светлини разсеяха среднощните ми страхове и сънят за кой ли път притисна клепачите ми….
Отново някой се приближаваше към дома ми. Разпознах силует на едра жена със сребърно бяла коса. Широките й сандали кънтяха в тихата нощ. Тя се поклащаше равномерно пристъпвайки. Стискаше нещо под мишница. Щом се приближи, видях че беше прегърнала голяма бяла възглавница. Опря длан на прозореца ми и силно почука с костеливите си пръсти. Продължи да удря по стъклото от което верандата се разлюля, а аз силно се изплаших. Разтвори широко кръглите си очи, взря се в полупрозрачната тъмнина и изчезна все едно се бе вляла в нея.
Събудих се и с облекчение установих, че навън бе светло. Погледнах телефона – показваше девет. Бях се успала и реших да отида в кабинета следобед. Многото работа по преместването щеше да е моето извинение. Направих си кафе и излязох на двора да го изпия. Цяла вечност бях мечтала за подобна идилия. В този момент чух онези порцеланови стъпки. Звукът им бе тънък като на игла. Пристегнах халата си и изскочих до входната врата да я пресрещна.
– Добро утро, мадам! Много рано си тръгнала нанякъде.
– Отивам да купя храна за котките от магазина на ъгъла. – хвърли поглед към мен, след което прибра ключа в чантата си.
– Защо не изпием по едно кафе заедно? Между другото снощи те сънувах.
При тези думи миниатюрната дама спря, погледна ме с тъжните си очи и добави:
– Защо не. Хубавото ли ти е кафето?
– Най – доброто – засмях се, отговаряйки.
Тя ме последва в светлата дневна. По земята имаше все още опаковани вещи, а част от мебелите стърчаха разглобени.
– Заповядай, разполагай се на дивана! Аз ще направя кафе.
Елени потрака още малко с късите токчета и грациозно зае мястото до прозореца, в самия край на канапето.
Върнах се с две чаши.
– Страхотно ухае. Наистина е от хубавото – похвали ме тя.
– Да ти е сладко !
Докато лъжичката похлопваше в новата чаша, аз я попитах:
– Отдавна ли живееш в квартала?
– Много отдавна. Цялата улица беше собственост на баба ми. Построихме нашата къща на част от парцела и останалото го продадохме. Тя не искаше да го продава, но след смъртта й, на нас наследниците, ни се наложи.
– Така ли?! – възкликнах и образа на жената от снощния ми сън внезапно се появи.
– Кое те учудва? – сякаш усетила смущението ми, тя полюбопитства.
– Снощи те сънувах – отвърнах – стреснах се и се събудих. Дълго не можех да заспя, но веднага щом се унесох една възрастна жена с възглавница под мишница почука на моя прозорец. Изглеждаше загадъчна.
– Баба ми си сънувала! – тя побърза да остави на масичката своята чаша и продължи – така умря тя. Чакай да ти разправям, но преди това ще запаля една цигара. У вас пуши ли се?
– Пуши се – излъгах.
– Ти по – добре отвори прозореца, той димът сам ще излиза.
Така и направих. Открехнах прозореца, този, точно пред нас и се настаних на дивана до нея. А тя продължи:
– Нали ти казах, че баба ми живя до 107 години. Та като вече не я свърташе в този свят реши да си ходи. И спря да се храни. Да се изтощяла. На третия ден от както спря да се храни, силите я напуснаха. Към обяд станала, пооправила се. Отвори широко вратата и застана на прага с една възглавница под ръка. С майка ми се спогледахме. Тогава я попитах: “Къде си тръгнала, бабо, с тази възглавница?“ , а тя отговори: „При момчето си отивам, не го ли виждаш, ей го на чака ме вече…толкоз години ме чака горкото…“. Душата й тогава вече на оня свят била. Тялото й и то натам се беше запътило.
– Странно, как бягаме към другия свят. Една възглавница и това е всичко за пътешествието към свидните ни близки. Все казват – при семейството си отивам…