Похотливите му очи издаваха, че е чужденец, но любовта в сърцето заличи разликите и градът го прие като свой. Самият той бе шокиран от приликата си с местните и замаян от желание за секс. Религиозното му възпитание не можеше да позволи признаването на тази простичка истина.
Ения стори същото. Нарече „копнежа си за близост“ – „кармична любов“ и беше въпрос на часове телата им настървено да се втурнат към съединение. Въпреки предизвестения ход на събитията, те се наслаждаваха и разтягаха времето на кратката си среща. Но спокойствието на Арил идваше от друго място. Един кльощав старец с искрящи очи го бе държал буден сред студените нощи на Анадола, където истината се смесваше с оглушителна тишина, а духът на Галим навестяваше планинските чукари. Разпозна го в очите на Ения. Изплаши се. В този момент таксито спря внезапно заради заблуден пешеходец. Арил удари главата си в седалката отпред, при което спомените нахлуха безпрепятствено.
Беше изминало повече от десетилетие, откакто се взе за мъртъв. Заблуден куршум на самотен ловджия бе единственото нещо, предизвикало шум в призрачното село по пътя за Немрут, а Арил помисли, че го преследват. Виелицата му попречи да зърне погледа на водача си и той продължи да върви, въпреки че се смяташе за мъртъв. Двамата си промушваха път през хилядите снежинки, докато мирисът на чай не свести Арил в осветената къща, далеч от порутеното село. Старецът приличаше на човек, не напускал дома, и младият мъж реши, че е спал твърде дълго, унесен в сънищата си. Но съдраните му дънки го извадиха от паникьосания ум и го хвърлиха в друга действителност.
– Имаме с теб важни неща за вършене, Ариле. Не мисли за друго сега – наведе глава и помълча, след което добави – ти си един набожен страхливец, момче, но… – замисли се и продължи – но любовта, майчицата на света ни, твоята родова сила са се договорили. Предстоят ти дела. Това, което се иска от теб, трябва да го свършиш. Всеки върви по пътя си, момчето ми; ако не върви, го поставят там. Животът е велик повелител и ние му се подчиняваме, изплитайки го.
– Профучалият куршум те лиши от наблюдателност – промълви равнодушно старецът.
– Аз… – Арил опита да се оправдае, но събеседникът му махна с ръка.
А ето че сега този спомен бе единственото нещо, което можеше да види. Обвиняваше очите на Ения. Сладкото желание да я държи в клопката на голото си тяло имаше хиляда години история и осъзна, че ако ще има и хиляда години агония, то това със сигурност ще разруши брака му. Бе застанал между удобния страх от Бога и непознатия страх от очите ѝ.
– Заболя ли те? – внезапно нейният глас го върна обратно.
По това време главната морска улица бе препълнена от заблудени туристи и никой не беше в състояние да ги помръдне от задръстените пешеходни пътеки.
Влюбените отказаха да продължат с такси, платиха на сърдития шофьор и се смесиха с възторжената тълпа. За Арил всичко беше ново – не само пъстрото морско градче, но и безделието на туриста. През последните двадесет години той обикаляше света, за да представя проектите си и да работи усилено. Световните му успехи и кутиите изпушени цигари го радваха и запълваха живота му на творец. Рядко си позволяваше няколко дни, за да се отдалечи от натовареното си ежедневие и да се просне на безлюден плаж или да се взира в чудноватата архитектура на древен град в блажено безгрижие. Но имаше една мъничка празнина, заплашваща пълнотата на живота му и караща го да мечтае за сладката болка. За човек, прегърнал „да бъдеш“ преди да се появи на този свят, сега бе изплашен от неизвестността на това „да бъдеш“, защото включваше и Ения.
Но Ения Лука страдаше от рядко разпознаваема болест. Не можеше да позволи чувствата на другия да преминат през нея и да я защитят; оградата за защита тя приемаше за заплаха. А после страдаше и липсваше с години от света, подгонена от собствения си страх, непонятно древен. Това, което я отличаваше от другите болни, беше желанието да не спира да опитва да се излекува. Докато един ден разбра, че болестта ѝ въобще не е болест и прие участта си.
Еуфорията на вечерта избуяваше и повечето туристи напускаха малките ресторантчета покрай полутъмния бряг, за да се отдадат на пияни фиести в многобройните заведения.
Само преди няколко часа младата жена пробваше отеснелите си дрехи наред и ги захвърляше на широката спалня в отчаян опит да намери външното си съответствие от плат на вътрешната си заплашителна страст.
Телефонът ѝ не спираше да звъни, а отчаянието ѝ да нараства. Арил я очакваше на терасата на бара в хотела си, пушейки нетърпеливо. С едната ръка подпираше цигарата, с другата не откъсваше очи от телефона, на който надписът „Ения“ бе доказателство за рая.
Тя влезе в заведението с давещо се сърце и препарирана походка. Винаги изпитваше огромно притеснение от присъствието на непознати, като че ли всички останали бяха експерти във всяка област на живота. Делеше света на – Те, прецизните, знаещите, можещите – и Тя, уязвимата, грешната, непълноценната. Подобни мисли вкаменяваха спонтанността ѝ, правеха живота ѝ тромав и жалък.
Скъсаните на няколко места дънки отново привлякоха вниманието на младия мъж, но ароматът на чая забули мислите му, независимо от внезапното нахълтване на топчестата жена, стискаща с две ръце фин железен поднос. Миризмата на прясно изпечен хляб оживи лицето на мъжа и той захапа огромно парче. Помисли си, че не е ял с дни и разбра, че нищо друго няма значение.
Усмивката на стареца разтвори затопления въздух и стаята се разшири до пръсване. Арил наведе очи, продължи да тъпче хляба в устата си, когато топчестата жена се появи отново, и този път подносът ѝ бе препълнен с гозби. Разбра думите на домакина си, смущението му не трая дълго и се унесе в дрямка на педя от печка.
„Дали не бързам и сега?“ – бе въпросът, който си задаваше, чакайки Ения. Но когато тя застана смутена на входа на бара и го потърси със сковани движения на тялото и очите, той скочи от креслото и се втурна насреща й. Магнетизмът между тях пресова пространството и блъскащите се искри на телата им проникнаха безпрепятствено.
Прекрасна бе Ения. Дългата ѝ коса, разпъваща се като ластик, блестеше подобно грива на разглезен жребец. Очите ѝ светеха по-настървено от тези на пантера. Зелена копринена рокля с дължина под коленете, дискретно подчертаваща тънката талия, ѝ придаваше вид на съвременна богиня. Перлени обици, едва забележими, насищаха красивото ѝ лице с още повече блясък.
Гледаше го с очи, пълни с история, и той усети непоколебимата сила на нейните предци, живели преди хилядолетия. Усети, че тези предци са и негови и въпреки прегрешението си мислено им благодари. Гласът ѝ имаше мирис на шоколад, а звукът му спираше всяка мисъл в главата му, освен най-натрапчивата – да я има.
Ако нещо имаше значение в този момент, то бе да я сграбчи за раменете, да целува шията ѝ и силно да я притиска, докато топлината стане нетърпима, и това да продължи до сутринта. И до следващата сутрин…
Арил дръпна съседното кресло и с жест, на който не знаеше, че е способен, покани младата жена да седне. Много дълго се гледаха един друг (дали заради звуците на саксофона в ъгъла на бара), безсънието на неговия град превзе и нейния, разликите изчезнаха.
Тя си поръча сода. Той допиваше кафето си. Предстоеше им да вечерят.
„Стремежа си да вървиш по праведната пътека не превръщай в копнеж – чу гласа на стареца, – копнежът е същата сила, която може да те кара да се молиш, за да се харесаш на Бог. Ако любовта ти се изправи на пътя, Ариле, тя вече ще те е сграбчила…“
Ения бе умна жена. Не го демонстрираше, но знаеше, че смисълът е отвън възможностите на думите. Имаше нужда от някой, с когото да сподели този смисъл, в противен случай животът ѝ щеше да се превърне в непоносим, какъвто бе често.
Саксофонът стопи и последния фитил на мрачните ѝ мисли, подобно на жегата вън, а гласът на Арил я зашемети.
– Искаш ли да се разходим по плажа, принцесо?
Зави ѝ се свят от думата „принцеса“. Отговорът закъсня.
Морската алея бе претрупана от хора и смехът им се чуваше още от улицата. Някои предпочитаха простора на пясъка, за да се уединят, или просто да усетят нощната влага по босите си крака. По това време ресторантите се изпразваха, откритите барове се пълнеха, всеки се веселеше, чувствайки колко различен е животът през лятото, независимо от годините и количеството пари за харчене.
Арил доближи ръка до гърба ѝ, искаше да я прегърне, но успя само леко да я побутне. Залъгваше се, че е непохватен в любовните жестове. Лудостта на тялото му прозираше.
– Ако един ден се изправиш пред свилата рамене съвест, препречила пътя на любовта ти, кого мислиш, че ще избереш, Ариле? – попита старецът.
– Съвестта – побърза да отговори.
– В любовта няма съвест, момче, там има огън, и за да оцелееш, трябва от огъня да направиш пътека, по която да преминеш.
Думите на Галим го разтрепериха. Не защото трябваше да ги приеме за истина, а защото се плашеше от собствените си истини. „Може би наистина съм жалък страхливец“, – мислеше си.
В същото време постигаше огромни успехи в любимото си занимание заради удоволствието да правиш нещо за другите. И това го превръщаше в иноватор. Работеше почти денонощно, но странно, че се чувстваше все по-свободен и по-млад. В които и кътчета по света да се включваше в проект, го канеха да се върне отново.
Ения разпозна другостта му.
– Ти не само осъзнаваш, но и знаеш, че си различен, Ари, нали? – попита го веднъж неочаквано. – И това е първото, което се вижда в теб, – добави с категоричност.
Оттогава той започна да се страхува от нея. Не можеше да предположи докъде иска да го заведе. Ами ако не успее да се върне?! Усещаше, че самата тя е пусната в този свят без особени указания. Виждаше всичко наведнъж и накъдето и да тръгнеше, вече беше пристигнала. Ужасяваше от прозряното. Тази жена не можеше да му принадлежи; усещаше, че е като водата – хванеш ли я, изтича между пръстите ти и се разливаше, за да търси свобода.
Притеснената му душа бе приспана от могъща намеса и всички фрапантни доводи бяха отложени. Без оглед на цялата мъдрост, събирана по пътеките на Мала Азия, и неотстъпчивите му всекидневни молитви, той нескопосано захвърли дрехите си, затискайки голото ѝ тяло с тревожността на полудялата си самота.
Тази първа нощ двамата се любеха безшумно и страстно, отвъд представите си за върховни очаквания. В пепелника дишаше забравена цигара, а по стените преминаваха сенки. Сенките се смесиха в тъмното и напомнянето за света изчезна.
Въпреки впримчените сили и пресиленото желание, Ения осъзнаваше трезвостта на самотността си и неизбежните страдания, към които се стремеше, за да усети слабостта на човещината. И независимо, че сега бе щастлива, една неясна картина от бъдещето разкриваше призрачния път към неизбежна промяна.
Утрото върна настоящето. То имаше дарбата да поддържа рационалното, както и оптимизма на монотонния човек. Нощта вече не можеше да плаши с обезумелите си духове.
– Денят е прекрасен за плаж, – Арил се усмихна мило, пушейки с хъс първата си цигара, докато Ения се бе сгушила в него и му се любуваше, втренчила грамадните си очи в неговите. Проследяваше всяка гънка по добродушното му лице, изучаваше как мъдростта се преражда в плът и как тази плът обича, страда, желае.
– Да се приготвяме тогава, – съгласи се и деликатно отметна споделената им завивка.
Ения едновременно оправяше косата си и допиваше кафето си, мяташе се из стаята, подреждаше и разхвърляше, също както правилното и неправилното се кръстосваха в главата ѝ.
– Защо мисля за всичко наведнъж?! – питаше себе си, а отстъпилата от два дни тревога бавно се наместваше на старото си място.
Трезвостта на безсилието ѝ я накара да прекрати тази вяла форма на борба и тя за първи път в живота си реши да живее от позицията на губещ.
Двамата влюбени смутено се хванаха за ръце, взирайки се един в друг. И разбраха, че заради многото рани по тяхната спонтанност се усещаха далечни, дори и да бяха едно цяло.
Яснотата за случващото се накара лицето на Ения да побелее. Помисли си, че е крайно време да престане да се бунтува. Страхът манипулираше и най-малкия ѝ напредък към промяна, единствено за да я владее. Скриваше света от погледа ѝ, присвоявайки силата ѝ.
Оставаха им само ден и половина да притискат телата си, да се разхождат без цел, да целуват до насита лицата и телата си.
Минаваше обед и августовското слънце бе накарало разглезените туристи да се крият в охладените си хотели и плажа бе полупуст. Зашеметени от жегата, близостта и изпитите кафета, Арил и Ения се втурнаха към водата и разбунтувалата се пяна осоли телата им.
Плуваха дълго и щастливо. Водата, гъвкава и мощна, стимулираше разтворените им чувства, а прегръдката ѝ удържаше границите на телата им, оформящи два бряга. Безбройните коридори на морската шир се сляха в неизбежния един – този на любовта. Но за него отново нямаше място сега. Щеше да почака. Ения Лука усещаше безпогрешно това и тъгата завихряше своята фортуна, отвеждаща я в необятното.
Понякога имаше усещането, че самоличността ѝ се разкрива постепенно, също както луната бива осветявана. И все чакаше това нейно пълнолуние, в което да пристъпи във водите на своя живот, а той да бъде споделен и пъстър за да се разпознае.
Обедната жега още повече тежеше върху неизбежната им раздяла. В ранния следобед Арил заминаваше. Предстоеше му дълъг път. Заучената тъга се разполагаше в Ения Лука. Кой знае докога щеше да остане там. Може би месеци. А може и повече.
– След няколко седмици обещавам да дойда! – стиснал слабите ѝ пръсти, Арил я гледаше право в очите.
Отново сълзи. Той докосна влажните ѝ очи с горещата си нежност. Никой друг не притежаваше тази искра. Стана ѝ още по-тегаво. Защо трябваше отново да чака? Да чака, да чака… А някой пита ли я дали умее да чака?!
Не! Не умее… защото не иска да чака. Мрази да чака. Ения Лука, щом чака, не спи; тя се превръща в полудял часовой, в изхвърлен от живота си окаян пазач, гонещ страничните мисли, заплашващи да нарушат себичната идея за самото чакане.
Къде беше нейната вяра в тази тъжна перспектива на очакването?
Не осъждаше ли преднамерено неотложната (присъстваща във всеки човешки живот) раздяла?!
Тя не свали поглед от изгубващата се в далечината кола. Очите ѝ се заоблачиха. Светът отново бе празен, а тя отново се ширеше в този безкрай. И без друго в нейния свят нямаше място дълго време за двама. Докато присъствието на другия се разпростираше, нейното ставаше все по-малко и на моменти ѝ се налагаше да лети, за да се придвижва.
Арил шофираше и мълчеше. За всичко имаше готова теорема, разумна теория, но нахлулата консистенция спешно налагаше нужда от нови познания. Въздъхна за облекчение. Позволи на радостта да си играе в тялото му.
Щеше да се върне. Да се завръща и пак, и пак…