Блясъкът на зъбите му засенчваше числото на неговата възраст и любопитните гости напразно се опитваха да я установят. Имаше нещо необяснимо в това как един толкова прост детайл от физическата природа може да остави човека завинаги млад и жизнен. Ослепителната усмивка бе тайният му начин за неподчиние към времето.
Среден на ръст, прехвърлил прага на осемдесетте, Ричи, както го наричаха приятелите му, правеше впечатление на човек, равнодушен към богатството, което несъмнено притежаваше. Тялото му отдавна бе станало безформено и тромаво, но не беше изгубило способността да се радва на житейския си късмет — късмет, който будеше завист и възхита едновременно.
Всяко лято, вече и по навик, той отсядаше прилично дълго край бреговете на Лазурния бряг. Не къде да е, а в Сен Тропе — място, което богаташите отвъд океана бяха превърнали в задължителна спирка.
За мистериозния часовникар персоналът на хотела знаеше твърде малко. Не защото за него липсваше информация, а защото никой не си бе направил труда да я потърси. Но вниманието на всички бе несъмнено насочено към едрогърдестата му спътница, съпровождаща го ревностно от доста време насам.
Външният вид на смуглата красавица не се отличаваше от общоприетите стандарти, напиращи на живо и виртуално в скучноватия напоследък облик на действителността. Дълга коса, поддържана с всичко, което скъпата козметика можеше да предложи. Устни, по-сочни отпреди, скули, по-остри от природните. Издути гърди, перфектен нос, снежнобели зъби и гардероб, свален направо от световните дефилета.
За местните жители подобни красавици бяха ежедневие. Тук, в меката на богатите, всички те си приличаха във всичко — пазаруваха едни и същи неща; обядваха и вечеряха една и съща храна в заведенията, в които всяка година се връщаха отново и отново; забавляваха се по един и същи начин — или не успяваха, но вярваха в обратното.
Напук на прецизността на индустрията, от която идваше, часовникарят като че ли бе извън правилата на времето. Работеше за времето, но и то работеше за него.
— Вашата работа има куп приятни страни — вметна управителят.
Управителят на луксозния хотел се опитваше да впечатли, остроумничейки. От една страна, упражняваше задължителното ухажване към гост като този, но от друга, се домогваше до тайните на един неприлично богат човек, надявайки се да разгадае формулата му за успех.
— Не познавам значението на думата „работа“. — Управителят го погледна подозрително. — Не искам и да го познавам — добави Часовникарят.
Двамата отпиха бавно от уискито.
— Никога не съм работил. Аз живея, правейки онова, което мога — продължи Часовникарят. — Научил съм се да правя нещо и го правя все по-добре. Това е всичко. — Той остави чашата. — Не ме отегчава. Не ме наранява. Така съм възпитан.
Младият напорист мъж не очакваше отговор като този. Макар и той да гореше в стремглаво разрастващия се хотелски бизнес, мислеше основно за пари. Това бе по-голямата истина.
Слънцето вървеше по пътя си и привечер бе най-очарователно. Ричи го проследи с очи и с въздишка на наслада. Знаеше, че и то следва модела на циферблата, без да бърза заникъде.
Огромните дървета наоколо изглеждаха по-зелени и по-очарователни в това време на деня. Короните им изместваха лъчите на слънцето и то не смееше да докосне деликатните кожи на богаташите, покрити с най-високия съществуващ фактор на козметичната индустрия.
Нощта наближаваше, а на Лазурния бряг нощите също бяха лазурни. В тях се отразяваше битът на богатите, който винаги се смяташе за бляскав. Блещукаха платовете на одеждите им, грееха брошките по неудобните им миниатюрни обувки, светеха фаровете на скъпи, но прекалено ниски коли; отразяваха се синтетични нокти по кристала на високи чаши, а диамантите по циферблатите на умопомрачително скъпи часовници измолваха отсрочка във времето, отредено за притежателите им.
Управителят се приведе, търсеше с очи часовник на ръката на събеседника си и, щом не го откри, не се отказа от любопитството си:
— Тогава часовникът е нещо специално за теб…
— Всеки часовник е смела фантазия, която малко хора имат.
— Много фантазии можем да наречем смели.
— Когато обаче твоята фантазия отмерва най-скъпоценното, няма как да не се чувстваш привилегирован.
— От друга страна, е притеснително. Та нали страним от отмерването — то ни плаши, искаме да го омилостивим…
— А всъщност сме благословени. Проблемът е в това, че ни плаши наличието на закони — неотменими закони. Но щом заобичаш техническата част на живота, същото онова отбягвано време започва да работи за теб. Много е просто.
— Предпочитам да мисля абстрактно — разсмя се управителят.
— Времето е като морето — има го в изобилие, но ти живееш на сушата. Часовникът обаче е онзи уникален обект, който те ескортира в действителността…
Двамата се разсмяха.
Красивата спътница на часовникаря го потърси с очи от другата страна на бара. Погледът ѝ се движеше бавно, сякаш знаеше точно къде ще го намери. В движенията ѝ имаше увереност, идваща от нейните четиридесет. Правеше впечатление на хитра жена с дългосрочни планове и добро сърце.
Майчинският ѝ инстинкт се бе изродил в инстинкт за обгрижване на свръхбогатия ѝ спътник, когото тя нито възнамеряваше да отстъпи на някоя друга (по-млада или по-красива), нито да занемари грижите и вниманието си към него. Копнееше да организира живота му, да подрежда, да обгръща.
Изтокът, откъдето идваше, ѝ бе завещал онази женска любов-грижа, закрепила я здраво в свръхбогатия Запад — света на часовникаря. Знаеше, че присъствието е силно женско оръдие. В неговия свят тя изграждаше това постоянство.
— О, ето къде си бил, Ричи — протегна ръце, за да улови дланите на своя неспиращ да се усмихва избраник. — След малко ще сервират вечерята, трябва да побързаме, за да не караме приятелите ни да се чувстват неловко, в случай че слязат в трапезарията преди нас.
— Къде ще сервират тази вечер?
— На голямата маса до басейна…
Той кимна. Нямаше нужда да възразява.
— Благодаря ти, скъпа. Ти си моят ангел.
Сиси беше от онези жени, които нямаше да се уморят да бърборят, нито да спрат да демонстрират загриженост, целящи да внушат, че са нужни на даден мъж. В действията ѝ не се усещаше натиск, а едно постоянно внимание.
— Хайде, хайде, младежо! Твърде млад си, за да се отпускаш под слънцето на Лазурния бряг…
— Грешиш, Си — тук не всички сме млади, но пък се държим като млади. — Усмивката му зае обичайното си място — неговото чаровно оръжие, останало от младостта.
— Хубаво е да има такова място, където да забравяш последиците на времето…
— Предполагам, и в Рая е така.
— Нима тук не е Раят?!
— Рай е, разбира се, и още как…
Беше тихо и красиво като в рай.
Те тръгнаха бавно към светлините край басейна, държейки се за ръце.