Копнежът да пътувам, да стана и да тръгна по широкия свят, накъдето и да е, ме е измъчвал физически и душевно, откакто се помня. Но този див копнеж наскоро полудя. С каквото и да се занимавам, все нещо ме тегли невъзмутимо да зарежа всичко и да хукна по белия свят за да стана свидетел на едно ново, по-романтично, по-красиво, по-желано и различно място. Въображението ми ме кара да съм постоянно разсеяна, правеща планове кога и къде да замина, напук на свиващите се финансови приходи. Умът ми отказва да приеме тази истина и ме притиска да запазвам самолетни билети.

Напоследък като че ли копнежите ми са се превърнали в мания и аз със свито сърце се опитвам да се защитя, оправдавайки и отлагайки далечните си пътувания с нестабилното международно положение, със заплаха от ескалация, възможна пандемия или безработица. В подобни ситуации влеченията стават още по непоносими и в крайна сметка пътешествието ми започва след по-малко от седмица.

Раздута до пръсване, пътешественическата ми същност ще намери покой следващите десетина дни, но имайки предвид ненаситната ѝ природа, предпазливо закупих втори билет и планирам да се завърна през есента.

Днес вече мога да кажа, че денят ми се изпълни със смисъл – само след пет дни потеглям към италианските мечти. Щастлива съм, въодушевена, очакваща; обзема ме паника заради малкото оставащо време, в което ще трябва да се погрижа за списъка с катедрали, галерии, спирки, летища, хотели, чекирания, тапи за уши, по-голям куфар и още куп дребни детайлчета, които ще тормозят съня ми до момента на отпътуване. Скучната версия на монотонното ежедневие щеше да отлежи в гардероба на тъмно до завръщането ми, а аз отново щях да живея с надежда.

Неконтролираното ми желание да пътувам не бе провокирано единствено от предсказуемото ежедневие в малкия, изпъстрен с клюки град. Тръгнех ли на път, се задействаше и способността ми да фантазирам; да виждам себе си като знойна испанка или аристократична французойка, романтична португалка или фантазираща американка. Опитвах се да отгатна как бих се любила на тяхно място, как бих се хранила или пък радвала. Пътуването е стопроцентовият ми начин да се разширявам. Да ставам космополитна, дори и да не го усещах на момента.

Човек никога не остава същият. Една нова идея засяда нейде в тялото и те човърка отвътре.

Точно преди да си легна, с надеждата да притворя очи поне за няколко часа, прочитам, че утре Италия ще стачкува. Мигом дрямката ми се разтваря в нищото и аз си правя кафе.

Пътят до столицата, при всяко едно пътуване, е най-досадната му част (проточваща се часове). Но не по-малко отегчително е придвижването из самата София – лъкатушещи от лошия асфалт пътища, обсипани с множество различни по форма странни дупки; осакатени мантинели; омърлушени хора.

Оставащите два часа прекарах в едно кафене на летището. Опитвах се да мисля за разни банални неща, да планирам, но тялото ми заглуши всяко дръзване да се отпусне – то имаше далеч по-важна задача: да се нагласи към новата и непозната смесица от време, енергия, манталитет и много храна. Обичайният досаден вътрешен диалог бе блокиран. Готвех се за новото и то се готвеше за мен.

Нейде във висините, след по-малко от час, щях да обичам пицата повече от баницата, да възхвалявам звучността на италианския език, да мечтая за фиат 500 в бонбонен цвят…

Признавам, че напоследък изпитвам страх от летене, но го смятам за временен, имайки предвид многобройните ми пътувания сред небесата. В този страх пръст имат най-вече медиите, които чрез своята пропаганда съвсем безотговорно и ежедневно разказват преувеличени турбулентни истории. Човекът-пътник, като че ли, бива все по-избутван в ъгъла, свиващ се на всякакво ниво, в огромната гъмжаща от заплахи чакалня „Живот“. Казвам „чакалня“, защото някой иска да вярваме, че този живот е своеобразен тест към вечния; че този живот е само тренировъчна площадка преди решаващо излитане; че той е едно училище преди навлизането в реалния простор.

Няма да се отплесвам и да разказвам за всекидневните си размисли, защото единственото, което ги унищожава напълно, е пътуването. Независимо къде отивам, баналните ми аналитично-глобални мисли изчезват моментално, все едно никога не са съществували, препотвърждавайки илюзорната си природа. Мрачната ми и жалостива страна без съпротива отстъпва място на една очарователна персона – ненаситна ценителка на хармоничното, красивото и яркото. Една персона със широко отворени очи към новото и различното, с детски трепкаща душа от нетърпение и жажда за наслада.

И сега, когато от всички страни стотици човешки лица се сменят хаотично, срамежливостта ми бива ежесекундно изненадвана и свеждам очи ту към екрана на телефона, ту към бележника, в който обещах да водя записки (винаги си обещавам, но единствените бележки остават тези непосредствено преди полета).

Главоболието ми е на път да стане нетърпимо заради безсънието от последната нощ, заради пролетната ми настинка и най-вече заради опасенията, че това не е никаква настинка, а грип, чиито последствия ще стъжнят дълго чаканата ми италианска ваканция. Знам, че флорентинският въздух ще разтовари натежалите ми слепоочия, но друго си е свеж и весел да се разхождаш край Арно.

Това е второто ми пътуване до Porta del Paradiso. Още щом слязох от влака предния път, обещах да се върна. Странно е как някои места те връщат към себе си. Аз съм от този род пътешественици, които умеят да се връщат отново и отново. Всеки следващ път е все по-тържествен, по-спокоен, по-пълноценен. Все по-рядко поглеждам към телефона, за да следвам маршрута, избран от Гугъл. Мястото и то ме познава и ме е приело.

Заради единия неработещ ескалатор на Софийското летище опашката бе с невъобразими размери точно преди проверката, което от своя страна намали времето ми за шляене и ето че се оказах предпоследният пътник, желаещ да се качи на самолета.

Когато пътувам сама, винаги изчаквам всички пътници да се качат преди мен, след което с усмивка отправям въпрос към стюардесата: има ли незаети места? Тя ми отвръща също с усмивка. Този път обаче отговорът бе отрицателен и усмивката от страна на стюардесата липсваше.

Напук на стремглавото технологично развитие, съвременната гражданска авиация има все по-жалък вид. Недоспалите стюардеси приличат на изтормозени въздушни камериерки, чиито ризи отдавна са загубили яркостта на цвета си. Все по-често остават без грим, несресани, с разкривена походка. Техните предшественички, от детските ми спомени, бяха наконтени и ярки. Макар преминали годините на свежата младост, те компенсираха с ярък и обилен грим и не дръзваха да слязат от крилете на своето вдъхновение от страх да не загубят посока след „приземяването“.

Бях забравила да погледна номера на мястото си, което така или иначе бях длъжна да заема. Самолетът, както изглеждаше, се пукаше по шевовете, но вътрешно тържествувах – щях с лекота да издържа неизбежните препятствия, тъй като полетът до Италия трае само миг.

Не бях направила и крачка, когато осъзнах, че стоя изправена точно пред реда и щеше да ми се наложи да седна между двама потни, огромни мъже. Те също не останаха очаровани. Сигурно се бяха надявали мястото между тях да остане свободно.

Подканяна от сънливата стюардеса с очила, аз се свих между грамадните мъже, притискайки между коленете дългото си яке. Тялото ми реши да протестира по свой начин – дразненето в гърлото ми се разрази в кашлица, от която бях на път да потъна от срам и да се задуша. Отпивах на малки глътки вода с лимон и се молех да се случи чудо, за да се избавя от капана на нежеланото място.

По-младият от мъжете кръстоса краката си, навири марковите си бели маратонки почти до лицето ми и най-невъзмутимо започна да говори по телефона, въпреки че самолетът бе на секунди от излитане. Стюардесата застана скръстила ръце пред лицето на смуглия мъж и не помръдна, докато същият не спря да използва телефона. Още щом тя се отдалечи, той отново го извади и набра събеседничката си, с нагласата да си бъбрят през целия полет.

Възмутена, реших да се нахвърля върху него с въпроси – „Как си позволявате подобна наглост…“ – но вместо това го помолих да стане, за да се измъкна от този капан. Потърсих стюардесата за съдействие, която прояви съжаление и ме настани някъде в средата на салона, на единствените две свободни седалки вдясно до един господин. Бях ѝ особено благодарна и склонна да променя мнението си за днешните стюардеси.

Мъжът до мен изглеждаше прекалено спокоен и реших, че дори отново да се разкашлям, той дори не би забелязал. Кашлицата съвсем скоро се появи, но този път бе лека и кратка.

„Прибирате се болна?“ – опита се да предположи той. Обърнах се и го погледнах с изненада. Покашлянето на секундата се преобрази в усмивка, не защото се радвах, че ме заговори, а защото не очаквах мъжът да пророни и дума до края на полета, освен ако не му се наложеше да отиде до тоалетна и да ме помоли да се свия, за да премине.

Моментното ми мълчание приличаше на важност от моя страна, но нищо не ми идваше наум за отговор. „Не съм болна“, рекох, „тук е прашно и това дразни гърлото ми.“ Сега бе негов ред да се усмихне. „А и не се прибирам…“ Заядливият ми тон съвсем естествено намери продължение и той добави: „Дано не прекарате повечето си време от пътуването в някоя хотелска стая.“

Подразниха ме заключенията му. „Някоя хотелска стая“ – можеше да предположи, например, че отивам на гости на приятеля си или на годеника си. Наистина ли изглеждах на стара мома, която сама прекарва времето си в хотелската стая преди да заспи и отново да поеме към някоя катедрала с карта в ръка?!

„Казах ви, че имам алергия към праха – излъгах, – нищо особено. Веднага щом изляза на свеж въздух, ще съм в отлично здраве и настроение. Няма как да не съм.“ Опитах се да говоря бавно и доброжелателно. Не исках мъжът, с когото най-вероятно бяхме връстници, да ме вземе за заядлива феминистка.

„Искате да кажете, че така ви въздейства Италия?“
Кимнах в знак на съгласие, а той продължи:
 „Много интересно.“

Погледът ми издаваше недоумение.

И тук моят култивиран цинизъм реши да ме изпревари. Не знам защо така бързо се променям, щом някой не е на моето мнение.
„Явно за първи път сте в Италия“, констатирах и съжалих за прибързания си коментар. Можех просто да попитам: „Посещавали ли сте страната… или нещо такова?“

„Да, познахте! За първи път посещавам Италия.“
„Чудесно. Убедена съм, че много ще ви хареса.“

„Нямам никакви очаквания, а и едва ли ще имам време да видя много.“
„Ангажимент?“
„Нещо такова“ – засмя се – „сватба.“
„…И вие сте младоженецът?“

Двамата се разсмяхме гръмогласно. Възрастната госпожа зад нас се наведе към седалките, за да провери какво се случва.

„Брат ми се жени. Тържеството ще е в едно селце близо до Флоренция“.
„За италианка?“
„Не, за черногорка. Харесва им района, както и на вас, затова решиха тържеството да е там.“
 „Планирате ли да останете, да поразгледате?“
„Не. Утре вечер се прибирам.“

Кашлицата ми се върна, но този път причината не беше прахът в самолета.

 „Ще бъдем в Болоня след десет вечерта. Докато стигнете до вашето селце, ще стане почти полунощ, а вие планирате утре вече да се връщате…“
„Церемонията е около десет, след което тържественият обяд. Ще успея да си почина и да взема самолет за обратно.“
„А Флоренция кога възнамерявате да разгледате?“
 „При следващото си пътуване, предполагам.“

Реших да прекратя да задавам въпросите си, които имаха пряко отношение към самата мен. Аз бях тази, която не спеше по цели нощи, когато щеше да пътува; аз бях тази, която с месеци и години напред правеше планове не само кои градове да посети, но и педантично описваше всяка забележителност, купуваше онлайн билети за музеите с месеци преди да замине. В момента се опитвах да видя своята емоционалност в човек, когото познавам от пет минути.

Мислите ми бяха смутени от гласа му:
„Не се запознахме, а толкова неща ви разказах за себе си.“ – продължаваше мило да се усмихва, докато аз преживявах неговата туристическа незаинтересованост.
„Казвам се Георги и нека минем на „ти.“
 „Приятно ми е, аз съм Дена.“

„Та накъде си тръгнала, Дена? Каза, че не си „италианка“, няма да се прибираш у дома. Може би си студентка или си в командировка…“
„Пътешествам“ – не се сдържах и го прекъснах.

„Ясно… Предполагам е приятно да се пътува сам?“
„Искаш да ме питаш дали е скучно?“
 „Знам, че не е. Но възхитата в отсъствието на някого до теб остава като че ли подтисната. Иска ти се да извикаш, някой да я чуе… Възхитата не идва само докато пътуваш, тя те спохожда спонтанно, и знам, че е досадно, ако не можеш да я споделиш на глас.“
„Ами какво да кажа… имаш право. Но въпреки всичко, пътуването сам има и много позитиви…имаш време и условия за равносметки.“

Стюардът съобщи, че ще кацнем след около петнадесет минути. Самолетът започна своето снижаване.

 „Дена, тази вечер в Болоня ли ще нощуваш или тръгваш към Флоренция?“
„При предното си посещение избрах едно страхотно хотелче на десет минути от гарата. Тихо, много чисто местенце. Но този път нямам търпение да се озова във Флоренция, така че ще взема влак до там още тази вечер.“
„Значи сме в една посока.“
„Може да се каже.“

Самолетът се разтресе повече от обичайното. Предположих, че времето е облачно.
„Ами, какво друго остава, освен да ти пожелая много настроение утре, в сватбения ден, а и Тоскана със сигурност ще те плени.“
„Теб явно те е пленила, щом с такова въодушевление идваш отново.“

„Със сигурност… така го чувствам. Някои символи на цивилизацията са създадени, за да задействат най-доброто в теб.“
 „Нещо като ускорител?“ – отново тази усмивка.
„Красиво го каза. Да, ускоряват темповете, които рутината често парализира.“
„Какво ще кажеш да изпием на аерогарата по едно кафе? Ще имаш ли време до влака?“
„Честно казано, не съм си взела предварително билет. Не знаех дали ще пристигнем навреме. Но идеята ти ми допада.“

Не бих се определила като много контактна личност, но при всяко мое пътуване срещам приятни събеседници. С някои от най-добрите ми приятели сме били „пътници в самолета“. Вълнуващо е, докато пътуваш, да разсъждаваш над други човешки съдби. Погледът „отгоре“ като че ли е по-трезв.

С Георги си взехме кафе и предпочетохме пейката до стоянката за таксита. Имахме нужда от свеж въздух, не само заради моята кашлица.

Той не бързаше да се обажда на брат си, все едно разполагаше с цялата нощ.
„Не е ли време да се обадиш на брат си? – попитах. – Трябва да се наспите добре преди сватбата.“
„Смятам да му предложа да ме вземе от Флоренция, може би и за него ще е по-добре. А ти по пътя ще ми разкажеш за града. Е, приемаш ли?“
Съгласих се.

Телефонът на Георги звънна, преди той да е взел окончателно решение как и накъде да поеме. Брат му съобщи, че вече е в Болоня и пътува към аерогарата, така че разполагахме с десетина минути, за да се сбогуваме.

„Ще отида да си взема билет за влака.“
„Ще те закараме до там с колата!“ – настоя.

 „Изключено. Та ти дори не знаеш къде е вашата вила. Брат ти утре се жени и е абсурдно да го разкарваме по пътищата.“
„Той няма да украсява арки, нито да пече пържоли, или да налива шампанско, за да пести силите си. Сутринта ще стане, ще се облече и ще отиде на церемонията, на която ще се чувства като гост.“

Докато се препирахме кой с какво ще пътува, брат му паркира тъмносиньо Волво на метър от нашата пейка.

„Здравей, братле!“ – тъмнокос усмихнат мъж на около четиридесет се приближи към нас.
„Здравейте“ – обърна се към мен и подаде ръка. – „Приятно ми е, аз съм Теодор, как пътувахте?“

Има хора, които не могат да оставят околните равнодушни. Усмихнатото интелигентно лице на този жизнерадостен мъж можеше да смекчи всеки гняв и да неутрализира много отрови.

„С Дена току-що си бяхме поръчали кафе, когато ти ни изненада, че си вече тук. Тя пътува за Флоренция, ще я закараме!“
Побързах да възразя.
„За мен ще е по-добре да взема влака…“

 „Изключено, в една посока сме. – Теодор грабна куфара ми и прилежно го настани в багажника. Тръгваме ли?“

Георги постави и своя. Неудобството ми изчезна.

„Радвам се, че сте пътували заедно – все така весело отвърна Теодор. – Какво те води насам, Дена?“

 „Споменът“ – изръсих внезапно. Теодор ме погледна озадачено в огледалото. – В началото на годината бях в тази част на Италия и силно пожелах да се върна. Тук съм.“
„Обичаш да пътуваш?“

 „Харесва ми да пътешествам. Че на кого не му харесва?!“

„Мнозина от харесващите пътуванията ги отлагат. Да харесваш да пътуваш не е достатъчно, трябва и да се откъснеш за да поемеш на път. – той се обърна  към брат си и се разсмя. – Брат ми е от този тип хора. Ако поводът не беше така важен за мен едва ли щеше да дойде до тук. Така и не се реши да ме посети в Англия. Ще кръстим сина си на него за да знам, че ще ни идва на гости.“

„Знаеш че съм много зает, братле – моята работа не е като професорската ти. Ти, взимаш творческия си отпуск и пет месеца се отдаваш на почивка, живееш където си поискаш.“

„Затова остани с нас тук до края на седмицата, ще се разходим до Венеция, може и до някое симпатично градче.“

„Утре вечер пътувам обратно“ – побърза да му съобщи.

„Шегуваш се, братле.“

„Съжалявам, наистина. Но трябва да взема полет за Атина в петък сутринта.“

„Атина?! Какво си намислил?“

„Нали искаш и аз да съм космополитен като теб. Разширявам се. Купувам няколко маслинови гори.“

„Но как ще се справиш, сега едвам успяваш. Знаеш че аз нямам време да ти помогна. А много ми се иска, разбира се. Заради детето ще се наложи да останем един семестър в Черна гора, близо до родителите на Беатрис. Искам да сме заедно, поне в началото. Възнамерявам да използвам времето да пиша. Догодина приех лекционни курсове и в Щатите. Може би там ще ни погостуваш.

„Ти имаш студенти аз имам дръвчета“ – пошегува се Георги.

Много е приятно  да срещаш по света реализирали се българи. Теодор бе един от тях. Беше израснал до професор, но на първо място правеше впечатление на добър човек.

„Дена, а ти кога се прибираш в България?“

„Ще остана няколко дни в района, след което ще отскоча и до западния бряг. Прибирам се есента.“

„Ехее, страхотно. Щом намираш достатъчно време – наслаждавай се.“

„Времето никога не стига. Имам голям отпуск, а и планирам да взема неплатен.“

Влязохме в града.

Сбогувах се с братята, а Георги взе куфара ми и ме придружи до рецепцията.

„Тук е телефонния номер и имейла ми, Дена. Ще ти бъда благодарен ако ми изпратиш някоя снимка от любимата ти Флоренция, която както виждаш няма да мога да разгледам. – той подаде визитката си. – Какво пък, може някой ден отново да се озовем в един самолет, току виж и у мен се е появило желанието да странствам.“

Подаде ръката си за сбогом. Пожела ми късмет и да се пазя. Същата вечер сънят почти не ме споходи. Събудих се с желание за сън.

Щом съм по пътищата на света, нощите прекарвам в полудрямка, планирайки с очакване следващия и следващия ден… Ставам в ранни зори, когато възможността да намеря кафе в този час е нулева, но излизам, разхождам се и чакам някое заведение да отвори. Тази сутрин обаче всичките ми верни навици се изпариха и бях на път да си призная, че мислите ми, колкото и да ги ругаех, следваха приятното лице на мъжа от самолета.

Двете превъзходни италиански кафета преобразиха тялото ми, и аз поех по улиците на града. Днес щях да посетя Галерия Уфици, която съвсем умишлено пропуснах предния път, за да съм сигурна, че ще се върна в града-чудо. Жалко, че Георги не мислеше така. Дали да не го поздравя с „Добро утро“?! О, не, в никакъв случай. Той си имаше неговите градини и това вероятно отнемаше силите и времето му. Кой знае, може би има приятелка, но не беше ли редно тя да го придружи на такова важно семейно събитие? Не, не е женен, спомена го вече. Може пък да е разведен… Едва ли… само на 35 е, с година по-голям от мен.

В късния следобед се препичах до Портата, седнала на тротоара. Мислех си, защо ние, днешните, не създаваме с подобен величествен културен размах, бидейки проводник на безпардонна красота и симетрия. Архитектурата пред очите ми умножаваше хубавото отвътре и изгаряше пошлото. Променя ме.

В този момент получих снимка, а отдолу имаше следния текст: „Тоскана не е лошо място за сватби…“ На снимката – младоженците. Красива двойка, нежни цветя, кремава рокля.
„Благодаря за снимката! Изглеждат фантастично. Наздраве!“
„Ще чакам снимки от теб, щом се прибера. Летя в десет. До скоро!“

„Лек полет! До скоро!“

Веселите очи на Георги, обаче, премрежваха погледа ми колкото и да се вторачвах в историята на града по който изящно стъпвах, пазейки всичко опазено в него. Вървях бавно по Lungarno delle Gracie и като че ли единствената ми компания бе Арно, мътна, но истинска. Разходката ми продължи в стария град където бързах да открия малка пекарна от която бях купувала невероятни миниатюрни пици предния път. Не беше лесна задача тъй като след всеки завой изникваше подобна и аз се взирах в декора на стените и щанда и се мъчех да ги оприлича. Търсенето ми не се увеча с успех, но разходката си струваше. По тесните, затъмнени от близостта и височината на къщите улици, не можеше да се срещне почти никой. Вървях и си представях как притичвам по тях, но в друго време. Време технически далечно, но в съзнанието ми всичко бе едно.

До вечерта правих снимки с надеждата да се харесат на Георги. Исках чрез моите очи той да усети необикновеното в местата, на които съм. А и така мислено общувах с него в посока, в която ми харесваше.

Същата нощ заспах твърде рано. Картините от Уфици се прожектираха неуморно една връз друга. Умът ми поглъщаше като невидял видяното и преначертаваше бъдещите ми културогични вкусове. Така завърши още един ден от ония вечните.

На следващия ден получих:

„Маслините са невероятни. Купувам ги. Праскови и маслини… добра комбинация“ – това бе поредното му съобщение. Приличаше на телеграма. Беше странно за млад мъж като него да е така скептичен на думи.

„Ставаш и ти пътешественик“ – реших да му отговоря – „ще пътуваш неуморно между две страни.“

Интернетът на телефона ми се изгуби и близките сгради отново претендираха за възхищение. Едно обещаващо спокойствие отне невидим, но тежък товар. Не можех да докосна затопления асфалт, прелитах като в кадър, а цветните плочки на сградата отсреща искряха, подобно на диаманти в забравен сандък. Спрях пред малка боядисана в светлозелено сладкарница, за да си взема сладолед, на който се бях научила да не отказвам. Обичам вкуса на захарта и на всичко сладко.

Мобилният интернет не се появи дълго, както и съобщенията от Георги. Четях ги мислено и всички те бяха писани от мен.

Шекспир беше казал, че знанието е нехуманно. Но как да се озовеш в незнанието и тишината, ако не минеш през знанието и шума?! Просто вървиш. И аз вървя в момента към хотелската си стая, за да взема душ и да обмисля къде и какво ще хапна за вечеря.

Или може отново да се изкача до площад Микеланджело с литър вода и два сандвича. Да гледам залеза, нощния звук на Арно и полетата в далечината, чиито извивки приличат на полегнала жена. Тоскана е магнит не само за очите. Душата също се дърпа натам.

Слънцето залезе. Обещах да се върна отново в града.

Бях забравила за липсата на интернет, когато до мен на дивана телефонът просветна заплашително. Беше съобщение от Георги. Пишеше: „Прибрах се. Интернетът на село и той е лежерен като италианците. Тук прасковите са готови да те затрупат, ако се протегнеш да береш. Нанизали са се една до друга… ти си изморена от разходки, а аз от слънце, захар и щайги“ (отново усмивка).

Интересен човек, помислих си. Не бързах да го опознавам. Можеше да си отиде, както се бе появил. И градовете, и държавите изчезват от очите щом ги напуснеш, остава само есенцията от преживяното, която се прибавя в картотеката на безмерната библиотека и никога не забравяш усещането. Много мъже в самото начало ми се сторваха прекалено интересни; забравях за своята интересност, наблюдавах тяхната и се възхищавах.

Съмва се. Спи ми се ужасно, а е време да стана, за да хвана влака за Рим. Можех да си купя билет и за по-късен час, но не съм тук за да отлагам. Искам да успея да пристигна навреме, да се настаня и да поема по вечните теми на вечните градове.

Щом градовете са вечни, какво остава за човека. Та кой би бродил, радвал се, рисувал, възпявал, трудил се, ако не е вечен?! Вечен е човекът. Вечни са и неговите копнежи, любови, терзания. Вечна е и красотата. Накъде без красота…

След седмица в Тоскана кой луд би искал да си тръгне. Е, казвам, че е временно, и се позиционирам на перона. Даже не се сбогувам с Флоренция, само й прошепвам „До скоро“. Няма да описвам италианските железници, за да не предизвиквам онова уморено от гняв сравнение с родните такива. После си казвам, че то сравнение въобще възможно ли е. Но днес съм в Италия и ще се радвам на технологичния напредък.

Настанявам се във влака. Пълен е. Притварям очи и започвам да си представям, че Георги пътува с мен. Не ме бива във фантазирането. Забравила съм да мечтая. Преди, щом си легнех, стисках очи и започвах да искам – да искам със сърцето си – отчетливо се появяваха желаните образи и аз заспивах блажено. Днес образите са в очакване зад кулисите, а аз не зная какво да си пожелая.

Препускам по пътищата, за да избегна въпросите. А те бягат в галоп зад мен, задъхани, потни, припряни:
„Какво искаш от живота?“
 „За какво мечтаеш?“
„Защо се страхуваш да мечтаеш?

„Други мечтаят вместо теб.“ – чувам ехидния им смях.

Та какво щеше да е, ако Георги беше с мен, тук, до мен? Щяхме ли да говорим за праскови и маслини или за вино и паста?…

Рим започна да придобива очертания.