Къде е домът ми….
Винаги ме е учудвало как някои човеци с лекота избират една от многото случайни къщи и я наричат свой дом. От тук насетне тя става тяхната любима черупка на чиито обятия те се отдават. Познавам хора, които никога не биха разплели, с години преплитащите се коренища – своите и на тухлената им обител. Човекът е онова любовно същество (така го наричам), което раздава части от себе си. Дал е една и на дома си.
В съзнателните си години не съм изпитвала „желанието да останеш“. Безрезервната увереност, че многото пътища се кръстосват точно между тези бетонни стени, върху това парче земя, между тези съседи, на тази улица. Подобни безценни усещания ме подминават, а аз най-накрая съм решена да прозра причината. Дали пък не е дошъл моментът да спра да искам да се махна. Да спра да искам да избягам нанякъде. А възможно ли е бягството ми след като постоянно се завръщам… Въпросите като че ли са много, но вече не притискам времето за да ги получа. Омръзнало ми е от отговори. Много повече отколкото от въпроси. Всеки един средно мислещ човек има купища отговори с които е готов да те шашне за да спреш да търсиш своите. Най-евтино днес е да получаваш отговори. Най-трудно ми бе да избирам посоки. Макар те да са тъй малобройни. Единия вид посоки – породени от любов, а другия – от страх.
Наскоро, започна неистово да напира въпрос прогонван от мен. Прогонван с необяснимо възникващ автоматичен гняв. Той изкочи от тъмното. От там, където криех с раздразнение отложими въпроси, гниещи по рафтовете ми от спомени и мисли. Въпроси – изветрели, престарели, но живи. Къде е домът ми? – бе един от тях. Въпросът се съживи, поокопити и остана. Сега присъства почти по цял ден в живота ми. Искам да бъда дружелюбна с него, но едно заучено раздразнение не спира да ме изкушава.
Къде е домът ми? …….не е логическо предизвикателство решимо с помощта на география и психология. Не е въпрос на дълг, родолюбие, нито на приемственост. Не е и задължение.
Засега знам какво не е. За мен самата, разбира се. В живота се влиза през безброй врати.
Научих кое не би могло да ми е дом, но това не означава, че разбрах къде да го търся.
Ще продължа търсенето.
Въпросите ми стесняват разстоянието и откровенността се чувства притисната да бъде себе си.
А търся ли дома си?
Или имитирам търсене, чиято същина е неосъзнато влечение или просто тяга. Щом реших да проследя накъде ще ме отведат романтично – носталгичните ми търсения, започна да се формира заплашителна истина. Настойчивостта ми ме караше да не спирам. И вместо към Нещото наречено дом, се предвижвах бавно и тромаво – към себе си.
Нелек жребий в детството ме бе посочил и силата на удара ме изхвърли тогава далеч от собствената ми територия, бях захвърлена зад окръжността на моето Аз. Сега бавно, но сигурно пълзях отново натам – към дома. Към дома на тяло ми. Към това, което ми принадлежеше.
Може би паралелно със сърдечния ще намеря и тухления дом. Ще открия оазиса за сетивата ми правещ ме радостна.
Търсене на дом е приключение.
…И много работа, (в много от случаите). Мнозина никога не сбъдват мечтата да имат свой дом. Други пък имат такива на няколко места и всички тях наричат свои домове. Право пропорционално е на стремеж и намерение, както и на здрав разум за да осъществиш стремежа си.
Е, аз живея в чуждите къщи три десетилетия, мъчейки се да ги приема като свои. Не съм искала, с цялото си сърце, да построя свой дом нито пък някога съм го считала за възможно. За мен подобни покупки са блянове, недостижими блянове. Възможни за другите, но не и за самата мен. Затова и не поглеждах към формулиране на начин как да постигна своето приземяване в уютно местенце. Идеите ми да се махна, да тръгна по широкия свят набираха скорост докато един ден отлетях. После се върнах. Пак отлетях. След което отново се върнах. Няколко години от тогава идеята ми да странствам бе в ремисия. Днес тя терзае нощите ми и аз въртя глобуса и се взирам за знаци по него. Знак, който да ми подскаже къде да кацна за да поостана. Искам да е задълго. Но не умея да оставам никъде задълго. Ако следва нещо да изуча както подобава то това трябва да е Обикновеното човешко. Да искам да оставам истински. Да искам с душата си. Да искам с отговорност. Да се моля, да чакам. Да не се отказвам. Все качества изискващи постоянство, чиято природа налучквам. Дали достигнатите прозрения не предсказват несъвместимостта ми с дом?! Не го казвам за да се разстроя, а да търся различни, други пътища към дома.
И нека уточним още нещо. В моите редове не става въпрос за преоткриване на родината, нито пък толериране на гостоприемността на страна по света. Не искам да критикувам или възхвалявам нечия земя. Искам да опиша нещо далеч не толкова абстрактно. Нещо далеч по – минималистично от към мащаби. Нещо лично за всеки. И дотолкова скъпо, че където и да ходиш, да се връщаш отново там. Там да са ръкописите ти, там да са книгите ти, албумите със снимки. Бюрото ти. Твоята тоалетна чиния (на която е най-безопасно за сядане).
Практична идея е да разпитам щастливо придобилите дом за техния път към успеха. Кое ги е водело? Кое е било важното, същественото в избора им? Как се е получило? От първия път ли? Спонтанно или след щателно обмисляне. Но това е чуждия път. Не е моя.
Да продължа да чакам след като така дълго чаках?! Това ли искам…?
Да търсиш домът, да искаш да го създадеш и приемеш за свой дали е порастване…
Домът е място, което е уверено, че ти ще останеш. В противен случай ти за него ще си просто един посетител. Един скитник. Какъвто съм сега. Домът си търси стопанин. Ако не те припознае ще те отпрати. Взаимно вървите един към друг. Домът се нуждае от стопанин за да ти се отдаде. Аз стопанин ли съм… Мога ли да се нарека такъв… Или съм един безгрижен пътник, чиято романтичност представлява добре прикрита безотговорност.
Увереност? Увереност ти дава нечия подкрепа. А когато я чувстваш – ти порастваш, стигаш себе си. Изпълваш поувехналите си изгладнели клони. Напълва и теб препълненото от присъствие пространство кръжащо навсякъде. Увереността е доверие. В себе си и в другите. В другото. В другостта.
Копнежът ми за дом, като че ли издава моето порастване. А Наличието му – ще засвидетелства успешното преминаване на прага. Поредният праг.
Домът е знак.
Знак, че си готов. Ти си у себе си. Разбираш, че Всичко наоколо е готово да ти съюзничи. Да мълчи с теб, да страда с теб, да се смее. Дори и самотността ти не е самотна. Споделена е с дома ти. С изхабения диван, с протритите възглавници. С любимите завеси. С шума на трамвая
Домът се създава…..
Домът е цел към която и душата я води. Тя иска да се отпусне на твоето свое легло. Може да не е меко,но ще е твоето. Иска да помечтае в тъмната стая осветена от ароматната димяща свещ. Разбърква в глава ти мечтите докато заедно се движите към Него, домът. Кара те да мислиш за оранжеви рози и ти решаваш щом купиш къщата да ги засадиш на входа. Кара те да мечтаеш за огън за да зидаш камината между кухнята и хола. Примира пред мисълта да пишеш върху тежко бюро долепено до рамката на прозореца през който всяка гледка е вълшебна.
Така неусетно двамата създавате дома. Който е свиден.
Домът се спира в избора си на теб когато започнеш да искаш да даваш…
Щедростта и домът са роднини. Домът иска да се пълни. Той е като вярната жена – безмълвен и скътващ. Пълни се със съдове, накъсани рецепти, нощни сълзи, топли чорапи, уморени лица, плачещи бебета. Нищо не забравя.
Тихо те следва навсякъде. Не те изпуска от очи. Искаш да си далеч от него, омагьосан от ослепителни гледки, стъпващ по излъскан мрамор, сред пъстри стени, пеещи фонтани. Но той е великодушен. Прощава предателства. Никога не назидава. Не те кори. За нищо. Винаги те чака. Безмълвно.
Когато решиш да не бягаш от спомените, започваш да търсиш дом. Ставаш като него – приемащ. Той е бездънна кутия за спомени и помни всичките, поискаш ли – ти ги предоставя. В замяна – присъстваш. Вече си разбрал, че никой дълго не иска да остава самотен. Самотата е като смъртта приживе. Разтваря те в други въображения. Разняся те по други пътища на неизследваното.
Напоследък разглеждам отблизо хората, гордеещи се със своите домове. Какво открих – те самите са този дом. Станали са домове. Разширили са се, разпростряли са се, събират, кътат, умеят да мълчат. ….Открих, че живеят живота без да се замислят дали го умеят. А аз не познавам добре живота. Чак сега започвам да разбирам за какво иде реч. Да осъзнавам как се прави. Как се живее.
Да срещнеш дома си….
Искам да срещна дома си по много причини: за да спра да отлагам важните за мен неща. Да спра да бягам от важните за мен неща. Да спра да се оправдавам с незначителни неща. Да се почувствам уютно, като у дома си. Каквото и да значи. Много отдавна не съм изпитвала това чувство. А не да седиш там подплашен готов да си тръгнеш. Гостоприемството ни ще е взаимно и непринудено. Нежен, но категоричен реверанс, на който отвръщаш.
Дали щом срещнеш дома си ще означава, че си разплел възлите, някои от големите възли. Ще означава ли, че си разбрал, някои от големите истини…
Някои от нас по-дълго търсят дома си. По-бавно го намират. Не бързат да го намерят. Не са готови да останат ако го намерят.
Покрай колко ли домове преминаваме без да ги погледнем?! Игнорираме желанието им да ни прегърнат. Отричаме желанието им да ни дадат една утеха. Да ни излекуват. Помня годините в които се мятах като болно животно и широките домове ми се виждаха тесни, студенокръвни, недостойни. Да, те бяха тесни за грамадната болка която тогава представлявах. Считах ги за студени – защото не умеех да споделям. Недостойни – защото очаквах възмездие.
Любовта избира дома.
Домът избира любовта.
Любовта те отвежда до дома.
Любовта създава дом.
Готова съм и за двете… За любовта. За онази безшумната, но зряла любов. С ферментиралия темперамент, чиято есенция очарова. Готова съм за любовта която мога да нарека наша заради свойската близост с Другия. Готова съм да споделя радостта ни с дома събиращ ни по-близо от дъха. Може би в този час някой мъж нейде по света е готов за същото. Може би и той като мен е пораствал бавно. Може би и той е претопил гнева на младостта или го е потопил в първокласно вино, украсяващо снопските рафтове в полуосветената му дневна.
Заета съм да си представям общия ни дом. Пъстротата на мислите ми го прави ярък и видим за Другия. Ще го издигне над главите ни като хвърчило което ще полети, танцувайки натам накъдето танцът е възможен. Полюшвано от вятъра, лъчите, хвърчилото все нейде ще се просне уморено, приютено в доброжелателна прегръдка.
Домът е аспект на вечността.
За временните ни тела той е минутата опитност в нещото наречено Вечност, а за просторната (предполагам) душа – подслон. Тя се лекува от миговете да подреме, да поседи. Конфликтът за ума е борбата между времето и вечността заради което тялото бърза. Ала душевните тела отказват да вникнат в механизма на часовника и отлагат. Така, че сладка и нелесна е задачата човек да открие дома си, обединявайки преходното с вечното, тревожното с радостното, постоянството с копнежа за промяна, младостта с годините, смеха с тъгата, ума със сърцето, плътта с пръстта.
