….. – Да тръгваме, че колко път ни чака.
Двамата потеглихме към селцето. От едната ни страна младите слънчогледи обръщаха главите си ту към нас, ту към слънцето, с любопитството и копнежа на краткото си сезонно съществуване. А аз си мислех дали някога ще мога така да се предам. Да се предам на безупречния ритъм на света, с необходимото доверие, за да бъда себе си до предела на възможностите си, красотата си, очарованието си…
След час и половина вече бяхме подминали селото и предстоеше да изберем място за обяд насред живописната местност. Вървяхме и мълчахме. Аз изкачвах собствената си инерция.
Мъчеше ме жажда и отново предложих да пийнем от моята домашна лимонада. Тишината и вкусът на питието се опитваха да нарушат безпокойството ми. Ту се настанявах на топлата трева, ту скачах права, мислейки и пресмятайки нещо в ума си, така както го умеех. Ентусиазмът ми на моменти ме вдигаше, след което отлитах нанякъде в мислите си.
Господин помълча известно време, наблюдавайки ме, и добави:
– Ти, Кале, си като едно дърво без корен.
– Защо смяташ така, Господине? Звучи доста тъжно… – възразих, макар да знаех, че думите му бяха самата истина.
През годините на моята младост не знаех как и къде да пусна корен. Бях изгубила вяра в близките си, баща си почти не познавах – бяхме се отчуждили. Като смачкано парче перушина се носех нейде във въздуха, избутвана от вятъра. От място на място. Някъде успявах да се почувствам добре, но решавах да си тръгна.
– Твоите бъдеща са много на брой сега! – отново цялата вселена заговори в устата му. – Не бива да е така! А това означава, че нямаш нито едно бъдеще. Като останеш с едно, ще го гледаме. Трябва да пуснеш дълбоко корена си. Не го отлагай! Твоят корен е плитък. За да имаме енергийна стабилност, коренът ни трябва да е дълбоко в земята.
– И как мога да го направя? – попитах. Знаех, че войнствените ми мисли имат силата да ме сграбчват, да ме издигат заплашително над земята. Докато висях страховито над света, ироничната хватка на гигантските им пръсти, ме провокираше да вярвам, че летя. И да се радвам. Нали се отличавах от ходещите.
Той ме погледна в очите и добави:
– Представи си, че твоята интимна същина прониква на стотици метри в земята. И като проникне там, на теб ти става спокойно, уверено, задружно и уютно сред хората.
– Като говорим за корен, първото нещо, което ми идва наум, е невъзможността за летене…
– Ех, аджамийче съвременно, толкова много си се объркала! Точно обратното стоят нещата с корена ни. Не може да се лети без стабилен, дълбоко заровен корен!
Сърцето ми се сгърчи от собственото ми невежество.
– Искаш да кажеш – без връзката със земята?
– Да. Нужно е да пуснеш корена си дълбоко, за да не си въздухар.
– Летенето винаги е било притегателно за мен заради възможностите които ти дава размаха на крилете.
– Човек лети, като пусне дълбоко корена си в земята. Чак тогава добива право да полита. Иначе не може да се лети.
„Колко простичко било…“ – си помислих.
– Нашата душа – продължи той – това са стотици развъртяни енергийни ленти. Ленти, при които на високо развилите съзнанието си същества стигат до три километра в земята. Не отиват ли, душата ни се пълни с болести и лайна. Душа, която не се заземява, не може да е свободна.
– Заради нейните характеристики ли?
– Енерго-материалната, хиперпротекционистична наша душевна същина има нужда да е непрекъснато свързана със земята.
– Аха… да визуализирам ли пускането на корена? – попитах, очаквайки потвърждение на така широко популярния метод на визуализиране.
Бях чела много публикации, свързани с метода, и дадените към него подробни инструкции. Авторите оптимистично настройваха читателя как да вижда това, което избира за себе си.
Той ме погледна развеселен, отговаряйки с характерния си добродушно-шегаджийски тон:
– Айде сега я втасахме! – Господин плесна звучно с ръце.
– Защо? Сега пък какво? – разбрах, че отново щяхме да навлизаме в спор.
– Ами не знам какво е туй визуализация! Не ги разбирам аз тия ваши измишльотини.
– Нима не си чувал?! – недоумявах.
– Ами не знам! Не съм виждал такова животно досега!
– Искаш ли да ти обясня някои подробности относно метода? – настоях, макар да знаех, че ще е безполезно.
– Хайде, остави тия глупости!
– Толкова автори по света не биха се съгласили с теб.
– Кале, представи си, че си растение и че коренът ти прониква дълбоко, дълбоко в земята! Това ли е визуализацията?
Реших, че най-накрая съм успяла да го заинтригувам с метода, широко представян.
– Да, това е! – отговорих.
– Хайде, визуализирай тогава! – имаше блага ирония в думите му. И огромно търпение.
– Ти ме разсея. Не знам дали сега ще успея да се концентрирам върху визуализацията.
– Щото нямаш намерение, разбира се! Няма друга причина да не се получава!
– Развесели ме отношението ти към визуализацията, смешно ми е.
– И със смешното не става, да!
– А какво да направя, за да стане?
– Забрави тая гнусотия – визуализацията! Сега си представи, че ти си Каля Калева…
– Е и…
– Представи си, че си патка заспала, която си е изкарала корена от страх и от глупост още на младини. Сега вече си пораснала и си осъзнала глупостта си детска, човешка. И като добре си я осъзнала, веднага започваш да си забиваш корена дълбоко в земята. Както е било като дете. И както ѝ се полага да бъде!
– Ето, представям си… – бях разсеяна. Усещането, че той очаква светкавично да изпълня нещо и то да проработи, отново изопна тялото ми. Заинатих се.
Инерцията ми го напрегна:
– Даже и не се опитваш! Съсредоточи се, де!
– Добре. Дай ми малко време – протестирах.
– Вниманието ти нито за миг не застава в нужното място. Като тригодишно дете се държиш!
– Сутринта ще отида на плажа, ще вървя боса по пясъка и ще си представям…
– Не! Направи го сега! Стига глезотии!
Неочакваният тон стресна плашливата ми душа.
– Веднага ли?!
– И да не съм чул повече за визуализации, за излагации и за осирации детински. Живее се тук, сега, в момента!
Техникът разгърна друг модел за визуализация пред мен – видях, че коренът не бе просто интерпретация за връзка. Той бе част от мен. Той бе и Аз. Без цялостност нямаше да мога да видя това, което мъкнех със себе си в нашия свят – сандъчето с потенциала. Сандъкът със съкровища, никога не свършващи.
– Осъзна ли ти, Калена Калева, че все още си глупавото хлапе, живеещо над двадесет години без корен в земята? Осъзнай го и коренът ти сам ще си влезе в земята, щом искрено и дълбоко си признаеш грешката си момичешка. Визуализации, а визуализации! Пуста сопа неокастрена! Само глезотии са ти в акъла. Сега визуализираш ли нещо, та да видя какво е това? Призна ли си вече глупостта?
– Затова и все бягам, бягам от едно място. След като пристигна там, отново бягам към следващото. Търся…
– Да, затова бягаш! Човек, който няма корен, поне на осемстотин метра забит в земята, живее в неистов страх и несигурност!
– Не знаех, но го усещах. Подозирам, че човек, бидейки едно със земята, притежава базово спокойствие и тялото му е леко и в особен унес.
– А така!
– Но защо трябваше да ми се караш, Господине?!
– Нашата душа е глезено дете, Калена, преди да я опитомим и озаптим. Твоята още не е опитомявана изобщо. Това са нейните номера, не твоите… Карай, ще ѝ свикнеш на номерата.
– Кажи ми за възможността за летене. Преди мъничко само загатна за тайнството му.
– За да отлетиш, трябва да си едно цяло с майчицата Земя. Коренът на птиците – водачи на ятото – стига до седемнадесет километра дълбоко в земята, докато летят. На тези в средата на ятото – до шест хиляди. Младият тазгодишен приплод пък не стига и до хиляда метра дълбоко. Така е в живота!
– Не знаех това, Господине. А знаеш ли защо е така?
– Много е просто защо. За да се ориентира горе в облаците, птицата трябва да е едно цяло с планетата.
– Наистина звучи просто и разбираемо. Никога не бих повярвала, че, за да летиш, трябва да имаш здрав и дълбок корен. Мислех, че е обратно.
– Твоят разум се е ебавал с тебе от много, много години. Точно сега е времето да го поставим на колене. Трябва да си вкарваш корена в земята още повече! Вече преодоляхме забраната, която си си наложила на младини. Стига трепери от страх от земята! Дълбоко вкарвай корена си!……