Вселенски акробати

Днес, докато се разхождах в парка,
завидях на поляните, че те ще останат и след нас.
Завидях на дърветата, прибрали усмивките си,
строго стърчащи с доверие насред същия парк —
и те ще останат по-дълго…
Морето отсреща — то изглежда е вечно… завиждам му.

Вървях и размишлявах… Та кое им е вечното, щом
всяка капка дъжд разравя тревата, дълбае пръстта,
смесва се, прониква там нейде… нищо след нея не е същото.
Всяка капка отгоре разбърква и морето — то чезне,
за да се изтъкат нови вълни, по-гъвкави и непредвидливи.

Дърветата под натиска на атмосферата
растат и стареят, наторявайки земята, пропадаща уморена,
докато новата — рохкава и новородена — се извива
от тежината на стъпките ми, но остава до първия сняг.

Всички ние заедно сме ту на небето, ту на земята —
движим се, местим се,
пътуваме…