Когато любовта ме заливаше
с маси от гигантски вълни,
аз бягах —
както призрак би избягал,
разтапян от светлините
на празнуващ площад.
Тогава бягах,
без да разбирам възможността си за спасение.
Бягах с надменността на младостта
и с усещането за оставащо време.
Бягах —
измамена от многобройния избор
и от миражни лица,
лишени от добрината в очите,
които нявга ме пожелаха.
А днес копнея за добродушните очи
от моята младост.
Иска ми се да бях ги задържала,
за да мога сега
да ги срещам отново,
събуждайки се.
Знам —
мъдростта не идва, когато имаш нужда от нея,
а когато загубиш.
Когато простиш на надменността си,
защото тя не е надменна по природа,
а отчаяна и копнееща.
Несръчна.
Срамежлива.
Незряла и бърза.
Бягаща и надяваща се —
все така древна
и все така млада,
но дълбоко истинска.
Днес съм по-мъдра
и умея да чакам.
Малко тъжна.
Мисля за спокойната любов
и за бурното море —
като остарял моряк,
седнал край камината.
И все още мечтая
бълбукащата страст на вълните
да се кротне
в любовта,
отредена за мен.