Едни други хора…

Има един вид хора, които не срещаме толкова често, колкото ни се иска, но щом ги срещнем, никога не ги забравяме. Оставаме с впечатлението, че „живеят“ в паралелна вселена, защитени от високата заразност на преобладаващия негативизъм. Те сякаш не го разбират, а той се отблъсква от тях, незаинтересован.

Стъписва ме постоянството на тяхната доброжелателност; постоянството, с което остават до мен независимо от амплитудата на поведението и настроението ми. Пресмятам наум възможните причини за това „извънземно поведение“ и стигам до мисълта, че в тези хора съществува непроменлива закономерност — да обичат света и хората такива, каквито са. Любов, която не се влияе от нищо, е вградена във физическото и менталното им тяло.

Колко приятни и жизненоважни са срещите с тях. Колко надежда посяват…

Появяват се неочаквано, в най-подходящия момент, остават наблизо, а ти живееш със спокойствието, че срещите ви ще ги има…